Откъм Лонгоза иде дъхът на изгнилите дънери.
Кречетало от жаби из гьола трещи до зори.
Но са толкова мъртви и страшни, и толкова сънени
неизбродните мои, далечни и вечни гори.

Още ден – и ще виснат над мене слънцата изсипани.
Ще опънат сърните тетива пред лисичия гръб.
Ако в меча хралупа извикам: – Махни се! – до три пъти,
ще избяга от мене онази проклетница-скръб.

От дървото над мен като бухал луната намига ми.
А тревата разстила под мене настръхнал килим.
Ако все пак се случи да изчезна напролет завинаги,
ще ви пускам за спомен над поляните кръгчета дим.