От тихата ми стая три на два
до плажа има-няма три минути.
Вълна̀та тази нощ е ветрова –
сече брега и скоро ще го срути. 

Мелтемът из камъшите пищи
с пробитите си гайди и дудуци.
И аз забивам в пясъка пети,
и гълтам въздух, пяна, сол на буци. 

А гърбавото Франгенско плато
се гърчи зад гърба ми в тежък спазъм.
Нима е важно кой съм? И защо 

на камъните призори съм слязъл?
Щом като Бог не ме е забелязал,
то значи, съм си тръгнал току-що.