... а когато мисля си за теб, става тиха мъжката ми стая – сякаш пеперудица във кеп пърха, уловена от безкрая, мравка върху сънните треви, земетръсно люшнала Ибиша, и те гледам – сън не ме лови, дишам те – и още ми се диша, и ми хлопат всичките дъски, те кога били са закачени? – и се раждат в мен като реки думите ми, в стих за теб редени, и – абсурден скеч в театър „Но” – моят ден е зрителна измама, сигурен съм само във едно, че все тъй в живота ми те няма, рибка, полетяла върху вир, птица в полет, още негнездила...
Боже, в поднебесния Всемир аз съм най-печалната годзила.

Най-доброто Чудовище!

И много талантливо. Четеш в редовете, и под редовете, и над редовете.

Благодаря.
Чу

Където и да четеш, благодаря за добрите ти очи, Росиела.
Чу

Позачудих се, какво е Ибиша, /Как ти хрумват?/... и потърсих и намерих ... По тази причина, си спомних, и когато ни беше пратил на Цинги де Бемараха в Мадагаскар... Ти, пътешественик, и ние с теб на поредното пътешествие.
Евър си, Валери!
И, думичката Годзила си е на мястото във Всемира!
Поздрави!

Нищо и никакъв остров, Индирам, ама е велик!
Благодаря ти, мила.
Чу