Откакто пъпната ми връв
захвърли мама из безкрая,
какъв е начинът? – какъв,
и аз да вържа двата края? –
да бе въже, да бе канап,
на възел да ги стегна леко,
и – ако ядох черен хляб,
за други бял дали опекох,
лежа на кривия матрак
под вехтото си одеяло
и чудя се по цял ден как
да помиря душа и тяло,
дали с картофено пюре,
или със пилешка пържола,
на тялото му е добре,
ала душата зъзне – гола,
и трябва да съм много луд,
и трябва да съм много готин,
за да не пукна в тоя студ
в приют за пълни идиоти,
под родовото си дърво –
без отговори на въпроси
къде съм, кой съм и какво
ви дадох даром – и ви носих,
що кръгове съм навъртял
по мократа мозайка в двора...

А Господ – санитар с парцал,
след нас забърсва в коридора.

Валери, той животът си е такъв, че ни прави малко луди. Но някои са в луксозни приюти, други пък направо живи да ги оплачеш!

Мдааа... полудяваме бавно, Любо.
Лошото е, че полудяваме всички, а санитаринът е само един.
Чу

Силно, реалистично.

Благодаря, Росиела!
Чу

Като стане въпрос за луди, аз съм между първите! - Благодаря ти, че възпя и лудите!
Хубаво, много добро стихотворение, Валери, майсторска творба, както и предишните ти! И направо си ураган олимпиец! А, мелтемите във Варна могат да ти завидят - като безкраен енергиен порой си със стиховете си.
И, понеже, лудото си е лудо (за себе си казвам), сетих се за Родопската песен "Едно са лудо изрука от върхън от Планинана" (макар сюжетът тук да е друг)
Жив и здрав да си, Валери, да възпяваш Живия Живот!
Поздрави за теб и за морето!

Бог да пази децата, поетите и лудите!
Благодаря, Индирам.
Чу