Възторжен като детско барабанче,
барабани в прозорците ми дъжд,
а есента е бабичка с фустанче,
с която минах цъфналата ръж.

Тя ми пристига – мокра, оглушала
от рождества, от сватби и от смърт.
Тя ме загръща с мекото на шала.
Разперва ми китайския чадър.

Когато тръгнем двамцата по кея,
по-топъл става някак си дъждът.
Със тази неизбежница живея! –
жените покрай мен са вече кът.

Красива е! – косите си разпуща,
доде с чембера пак ги забради.
А плажът опва жълтата си пустош –
мъртвец, окъпан с вечните води.

И – знам, под небесата полегати
тя ще ми реше бялата брада.
И в зимата със вой ще ме изпрати! –
възторжен барабанчик под дъжда.

А плажът опва жълтата си пустош -
мъртвец, окъпан с вечните води.

А толкова жив в стиха ти, Чу :-)
nalia

Благодаря, Налия.
Чу

Хареса ми.

И на мен, Росиела.
Иначе просто нямаше да го пусна пред такава изискана публика, каквато има само тук! :-)))
Благодаря.
Чу

Надушвам покъртително примирение. Ако греша, моля за извинение.
Бъди жив и здрав, Чу!
П и е р
П С - Есента е неизбежна, но не пречи да е годежна.

Годежна есен би била просто смешна, Пиер.
Нека си обичаме малко повече оставащото време?
То не е много.
Чу

Благодаря, Маестро Валерий.

МНОГО ХУБАВО- ЖЕНА, КЕЙ ПРЕД ГОЛЯМОТО МОРЕ! КЪСМЕТ!!

Поздрав от Атина, Иличе! Ще ти изпратя селфи от Акропола! :-)))
Чу

Благодаря, zav!
Чу