... ако питаш как съм, пия бира
и си гладя бялата брада –
слушам как се смъкват от баира
полковете черни на дъжда,
и текат ми покриви и стрехи,
и прогизвам в тръни и треви,
есента раздира мокри дрехи –
и – смирена пленница – кърви,
и за теб си мисля упорито –
както нож дълбае тежък чеп,
сях ти ветрове – и жънах жито,
но не го пожънахме със теб,
къщичка със покривче от слама
тъй до днес не ти и подредих –
и живеем в тъпата измама
на недоизречения стих,
и се разминавахме по къра
като две каруци със сено,
и по джиесема – дъра-бъра! –
в скайпа и във чата – все едно,
в старичката моя моторолка,
недочакал тихото ти: – Да! –
някой ден – от ужас или болка,
ще си клъцна бялата брада,

и ще се запиша – Син на полка,
в полковете черни на дъжда.

Пишеш с обич, Чу, "..То е да тъчеш платно с нишки,
изтръгнати от собственото ти сърце,
сякаш любимата ти ще носи това платно.."
Или ще заспива с тях :-)
nalia

есента раздира мокри дрехи –
и – смирена пленница – кърви,
и за теб си мисля упорито –
както нож дълбае тежък чеп,
сях ти ветрове – и жънах жито,
но не го пожънахме със теб,

"Е-е-е, жесток финал!" - рече Лида, а аз добавям, че както и да върти и сучи човек, равносметката винаги е тъжна заради пустия му неизбежен финал.
Поздрави от Батиста и прегърнатата леля.
П и е р

думата трябва да я приласкаваш, да не я плашиш.


Благодаря ти.
Чу

Благодаря за усмивката.
Чу

жив и здрав да си!
Чу

трепач!!!

Едни едри въшки са те налазили, Валери, пречи им добрата поезия, но се угояват и плодят бързо - точно като въшки.
А иначе, сполай за хубавото стихотворение, чакам те да пийнем биричка.

Виждам, вече нам колко си полигора са с марсилска треска :))))))
Чу

Тя въшката, Фавне, обича на чистичко и на хубаво да се плоди.
Чакам те, отварям бирата.

Чу