... сънят си няма граници – и иде,
когато нещо важно предстои –
и Времето, художникът невидим! –
рисува в него с маслени бои,
понякога разрежда с акварели
сгъстения в душицата ми мрак,
но аз – сред всички, бавно полудели,
без хапчета сънувам все на крак! –
видения, нелепици, кошмари
заплитат ми се в истинско кълбо –
царе вечерят с дрипави клошари
край огъня под моста Мирабо,
Наполеон със боен вик: – Аванти! –
на екс изгълтва чашата с арсен,
или сестрите смъкват бели манти –
насън поне да пипна сутиен,
на койката отляво спеше Гогол,
отдясно семки лющеше Ван Гог!
А аз помежду тях, се молех Богу –
сакън! – да не помисли, че съм Бог.
И любех се с Горгони и с Медузи,
душата ми след тях се вкамени! –
но само ти! – от всичките ми Музи,
остана с мен до сетните ми дни.
С теб любовта е слънчена корида! –
арената без теб вършах със трън.

Бях луд поет! – и луд ще си отида –
във твоя стих, прекрасен като сън.