Да вземем даденото Божем
и да го подържим в ръка –
доколкото – и както можем,
според секундната стрелка,

тревичка, охлювче рогцато,
потеглило Бог знае де,
щурче от дрипавото лято,
спасено в снежното перде,

и стиска пясъчец от плажа,
перо от гларус отлетял,
и два-три стиха да ви кажа,
потънал в мирова печал.

Светът е зинал под небето
и – лаком, покрай нас ръмжи.
Защо ни е това, което
съвсем не ни принадлежи?

Моминско писъче след ласка,
момчешки вик подир врабче,
какво чак толкова ни стряска,
че времето през нас тече?

Когато някой ден си идем,
ще хлътнем в райските треви,
а Бог – един мъдрец невидим,
пред сенките ни ще върви! 

Светът е зинал под небето
и – лаком, покрай нас ръмжи.
Защо ни е това, което
съвсем не ни принадлежи?

Не ни трябва, ама на... пуста лакомия! :-)))
Чу

"Да вземем даденото Божем
и да го подържим в ръка –
доколкото – и както можем,
според секундната стрелка, ..."

***
Поздрави, Поете, за разпознаваемия Станковски стих!

Благодарско, Санде!
Жив да си!
Чу

пастир на сенки в райските треви!!!

Благодаря, Иличе!
Чу

Не може ли без обиди, azrozzata?
Как ядеш хляб с тия уста и как гледаш хората с тия, изкривени от злоба, очи?
Чу

Ако е рекъл Бог, ще.
Благодаря, Аноним.
Чу