Постинг
22.02.2012 18:00 -
ЗА КАКВО НАТО СТАВА ВЪПРОС?
Хубавите мъже в България вече сме кът.
Останалите се прицвъкнаха в найлонови клинове. Качиха се на високи токове. Теглиха си по една коломаска. Изрусиха си косите. Оскубаха си веждите. Дръпнаха си по една зашеметителна очна линия. Наточиха си маникюр. Изпилиха им педикюр. Продупчиха си ушите с пистолет. Люшнаха си обеци. Вместо знойни красавици, еднооки корсари и бригантини, татуираха си маргаритки на раменцата и пеперудки, където трябва. Провесиха си халки на носа. Обуха ефирни гащички и фини чорапки. На всичко отгоре си ги гладят. И си ги перат. С липосистем. (Прониква навсякъде.) Нафъскаха се с деним. Абонираха се за „Жената днес", вместо за „Мъжът нощес". Седнаха в автобуса.
Хубавци.
За какви партенки, за какъв марш на скок, за какви якички и кубинки, за каква вакса и униформи с мирис на складов нафталин, за каква баня в четвъртък, за какво НАТО става въпрос? Нима на стари години пак ще ме викат запас?
В моето детство по улицата минаваха войници и пееха „Велик е нашият Войник!". В безкрайния си върволик изглеждаха уморени, прашасали и сиви, но точно затова – страховити. Набиваха громолни цинти по асфалта и отминаваха по пътя си някак вглъбени, съсредоточени и красиви. Хората се отдръпваха настрана. Проронили носталгична сълза, достолепни мъже на възраст стягаха стойка и почтително сваляха шапки. Чемберни старици се кръстеха и благославяха. Неузрели моми и кахърни вдовици придърпваха бели перденца и въздишаха. Рояци мъжкорлаци-деца тичаха подир стройните им редици.
И аз търчах с тях. Оттогава помня простичките и толкова заклинателни слова: „За него Шипка пее днес, за него Одрин все мълви!". Вечер търсех Одрин на картата. Плачех, защото не можех да го намеря. Шипка виждах, но Одрин и Люлебургаз – не. Сега вече знам къде са. Скърцам със зъби и не плача, но това е друга тема.
Днес, когато тази велика песен звучи рядко, да не кажа – никога, струва ми се, че България е изгубила не толкова част от исторически принадлежащите й територии, колкото част от своето духовно могъщество.
И ако все пак трябва да влизаме в НАТО, нека да влезем с неозаптимия български дух, втъкан в тази сурова и могъща песен. Същият Дух, който ни кара да потръпваме при отминаването на войниците.
Защото в НАТО педи — и маникюри си имат.
Липсва им единствено гороломната „Велик е нашият войник!" и онази вмирисана, но свещена войнишка партенка, с която, ако се наложи, могат да се превържат и кървящи рани.
Включително раните на България.
Но това с маникюр и пеперудки не става.
