Понеже ме питаш няма ли да си дигна чукалата и чреслата и да се примъкна при теб в ЮАР, отговарям ти в пространно писъмце. Ако не ти се чете цялото, прочети поне тази дума, която казва всичко в резюме - никога.

С цялата си гнусотия България продължава да ми е скъпа - както може да бъде скъпа килията за осъдения на смърт нещастник, защото все пак тя е за предпочитане пред гниещия общински чамов ковчег. Както и нароченото за коледно заколение прасе свиква с кочината си и, видяло ножа, се инати и не ще да я напуска. Макар че все по-трудно разбирам какво още ме задържа в България. Сигурно е простичкият факт, че където и да ходи по света, човек винаги се връща в пределите на своите деди, за да се нареди и той на небесната им синия.

И понеже денят ми вече не е дълъг като полярната нощ, в посечените ми от безсъници дълги зимни нощи все по-често започвам да се питам защо. Защо все още Господ ме държи тук?

Стоя пред световния атлас, гледам ги тия мижави 111 000 квадратни километра, останали читави след кървавите софри на дядо Му Фердинанд и баща Му Борис, и се чудя какво правя тук. Какво, по дяволите, продължавам да търся из тази солена и горчива пустиня, в каквато превърнахме своята благословена от Бога земя? И колко още лета, есени и зими ще навървям безкрайни кръгове и ще затъвам в безплодните пясъци в търсене на благодатните оазиси?

Преди време българските вестници поместиха снимка на нощна Европа, направена от Космоса. Изключителна снимка. На нея съвсем ясно се виждаше как повечето държави и държавици на Стария континент светеха, Лондон, Рим, Мадрид, Берлин, Хелзинки и Москва грееха, облени в светлини, като мънички нощни слънца.

Единствено България беше дупка. Черна дупка. Румъния и Албания светеха. България беше черна дупка.

Стана ми страшно. Сигурно така, като черна дупка, би изглеждал на снимка от Космоса единствено големият датски остров Гренландия. Огромно, черно, безутешно, ледено пространство, пътуващо като апокалиптичен айсберг в Атлантика. С тази разлика, че там живеят, ама наистина живеят, ескимосите. А ние тук, в България, сами си изключихме светлото и топлото и превърнахме панелките си, държавата си и душите си в ледено и тъмно ескимоско иглу.

Вече преминах прегорелите треви на своя август, животът ми навлиза в есента, а душата ми продължава да се извърта, разпъната на кръст между хляба и ножа, да скача като зверче от звъна на утринния будилник за работа, трескаво да търси чехлите, цигарите, кибрита, да вари кафе на бегом, безжалостно да рушка и да буди сладко заспалите дечица за училище, да търчи по замръзнали улици, да стърчи по вандалски изкъртени спирки, да слиза в опикани и вмирисани на страх, студ и северен вятър подлези, да си стиска не последните центове от някакви си купчини петролови долари, а последните жълти стотинки от унизително мъничката заплата по гърчеливите опашки за врелите сутрешни банички, излизащи загърнати в омацотените амбалажни хартии през ръждивите винкели на някакви набързо струпани бараки и фурни с гранясали от старо олио тави, да търпи вонята на влаковете, гнусните мангалски чалги по автогарите, семките, станиолите от вафли, храченето на утринните тютюнджии по спирките, просташкото шофиране, святкането по светофарите, псувните на майка, вмирисаните на кисела пот, алпийски кариеси и евтини цигари таксиджии, опашатите лъжи на политиците, че утре животът ще бъде по-хубав от песен, обръчите им от фирми, китните им сараи-дуварлии, безсрамието и хищната лакомия на чиновниците, наглото присъствие на мутрите, овластените бели якички, спринцовките и бълвочите на наркоманите върху пейките в парка, пияните ченгета, които мачкат невинни семейства по пешеходните пътеки, неспазването на уговорените часове за срещи, погазването на подписани и устни договори и уговорки, зложелателството, завистта, крадливостта, послъгването на едро и дребно, среднощните взривове, убийствата изневиделица, нафуканите генерали и високата им разкриваемост, самодоволството на министрите, перманентната жажда за власт и облаги на партайгеносета от всички цветове на политическия спектър, охолството и педерастията на парвенюшкия ни елит, безхаберието на столични и местни управници, повратливостта, политическите джунгурбаши, пльосването по корем по височайши килими от страна на партийни лидери, неясните бръщолевеници на водачи на неконституционни движения.

Господи, стига! Трябва човек да е пуснал много яки корени в тази земя, наречена в памтивека България, за да понесе всичко това. Ако ги няма, грабва си зелената карта и изчезва. Отпрашва нататък, където живеят ескимосите. Или зулусите. Където е топло. Където в душите и в очите на хората свети.

И се вижда даже от Космоса.

Откъс от книгата "Писателят като Чудовище",
2006 г., Издателство "Книгата" - Варна

! :-)
Чу

Чу-десно както винаги!

Благодаря.
Чу

Силен текст.

И аз тъй мисля, ili4e.
Благодаря.
Чу

Моля.

Има защо.
Чу

Дървото без корен е само една табуретка, Чу, затова сме тук, заради дълбоките ни корени.

Валя

! :-)

Точно!
Чу

...

Ха! Нов фейк с нова мисия?
С решителен спамаджийски маниер. ;)))

Какво ме интересува това?
Чу

Аааа...много силно...!!!
"Стоя пред световния атлас, гледам ги тия мижави 111 000 квадратни километра,..."
...................................................
Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!
Джагаров

!
Чу

Не съм фейк.

Айде у лево и двете, не сте ми интересни.
Чу

...

!