Навярно Бог така реши – може би за последен път ми отреди възможността да се хвърля с главата надолу в красивите и толкова печални, понеже са последни, мигове от отиващата си младост. Виждала ли си компютърна графика на зараждащ се в Атлантика ураган? Е, представи си сега, че аз съм там, някъде в периферията на урагана, уловил съм се за плющящата му опашка, събрал сили и дъх и душица, отново млад и силен. Не ми се случва често. Не ми се е случвало толкова често, колкото си мислиш. В живота ми никога не е имало много Жени. Дори не са колкото пръстите на едната ми ръка. Всички те бяха добри. Много добри към мен, което не означаваше към себе си, и към света.

С някои от тях се разминахме като гренландски айсберги в огромен Атлантически океан от мъка. Невероятно красиви, млади, току-що откъснали се от бялата майчина гръд, решени да прекосят света, но ледени айсберги от самотия. Други увиснаха като невъзможни котви и трябваше да режа въжетата. Всички те останаха там, в окото на циклона, където цари абсолютното спокойствие, останаха в тихото безветрие на спомените, които може би ще топлят дъртешките ми Чудовищни старини. Обичам ги. Прекланял съм се и се прекланям на всяка една от тях. Аз просто не мога да бъда друг. Жената е моята святост.

Никога не разбрах какво означава това "щастлива съм!", когато го казва погалена от мен Жена. Никога не разбрах дали погалването, или аз – или нещо друго, неподвластно на длани, устни, очи, клепки, ноздри и перлени мигли – е изригнало в това толкова чакано и точно поради това толкова ненадейно, ненавременно, нелогично, безсилно и толкова силно "Щастлива съм!". Чувал съм го няколко пъти в живота си – и сигурно точно поради тази причина ще продължавам да го търся, да го чакам, да го изпивам, да го предизвиквам – и няма да се уморя да го слушам, защото мъжете затова сме мъже – жените да бъдат щастливи край нас. Просто е, нали? Ако не стане, ако този красив възглас не взриви тишината мeжду жена и мъж, значи природата не си е свършила работата.

Тъжна, дълбока, мълчана моя водице – тайна радостчица за сърце, птича сянка на лице, черна ми кърпа в душица – сред птиците най-високата птица… всичко, което предстои, като време може да не е много, но колко е като хубост... колко е като надеждица – една шепа нежност. Стига за цял живот самотия.

Ти казваш: “… аз не съм влюбена жена, за да ми говориш за листопади, светулки, вълни, залези и пустинни плажове…” Откъде да знам, може и да е вярно. Човек никога докрай няма да разгадае какъв е кодът на женската душа. Аз ти пожелавам да бъдеш влюбена жена, толкова е красиво да си вървиш по улицата, а насреща ти да иде една хубава, влюбена жена…

Уверявам те, за малкото истински мъже, които останахме в гнусната гмеж от педерасти, няма по-прекрасна гледка от тази – срещу теб на улицата вятърът да вее светлите косици на лудо влюбена Жена. Веднага се познава, просто флуидите от душата й плуват неповторими и тя цялата свети! Без дори да подозира какъв божествен ореол сияе около влюбената й главица! И трябва да си много тъп, за да не се възхитиш на такава Жена! Защото в такъв момент Тя не е просто и само жена, в такъв момент Божията майка й шепне – дишай и върви, чедо, дишай и върви, защото, спреш ли, угасва Светлината на света…

Някъде в своите книги бях написал, че мъжът затова е мъж – да се прекланя пред хубавата Жена. И непрекъснато да й повтаря емблематичното: „Господи, колко си хубава!” И не просто да се прекланя пред която и да е хубава жена, а пред онази, неговата си Жена с главно Ж. Жената, понесла цялата слънчева разполовеност на това световно "Ж"! Жената с главно „Ж” – това вече е титла. Защото жена може да бъде всяка силиконова двукрака камила, чиито големи срамни устни изскачат извън прашките, но жена с душа на ранена светулка аз не познавам.

Това, че не си влюбена жена, не означава, че имаш право с един замах на десницата си да ми сриваш иконата. Веднъж ти бях казал, че Жената за мен е онази коленопреклонна Икона, чието сияние ме крепи и все още ме държи жив.

Само не ми казвай, че не знам колко гнусни и гадни могат да бъдат жените, не се опитвай да ме смъкваш на земята, да ме приземяваш, да престана да летя в облаците – и все такива лакърдии, с които всички жени са заредени като с лентови патрондаши и са готови във всеки един момент да изстрелят убийствените си откоси.

Защото аз помня и нося в гръдта си рани, нанесени от жени, за които някога мога и да ти разкажа, но нося и скъп спомен за Жени – самите те превърнали се в рани – огромни, незарастващи, превърнати в рани от чисто мъжката привилегия да минеш през този толкова светъл и крехък свят на жената като простак. Като бивол през светъл и сладък извор. Като тъпоидален кретеноид и впиянчен полуидиот, който дърпа вмирисаната си джиброва ракия пред телевизора, като красив, но малко чел и нискочел Мачо, който върви през света единствено с естествената подутина на панталоните си, като дървен философ с изфирясал отдавна мозък, който щрака с бутоните на дистанционното, бръщолеви гадните си безсмислици, а после ляга да спи, населил святата стая на Жената с миризмите си, просмукал дюшека с пръдните си, вонящ на пот, на мръсни чорапи, на кисела туршия, напълнил нейната толкова тревожна аура с пиянското си хърхорене, суркането на среднощните си чехли през апартамента, тютюнджийските кашлечни взривове – или с други думи – с всичко онова, което никога не ти пожелавам да преживееш.

Простотията и грубиянщината са единствените две неща, които могат да ме съсипят. Моля те, не ми отнемай правото, дадено ми от Бога, да бъда влюбен в когото си искам и на каквато и да е цена, и не ми зачерквай също Божията привилегия да се превърнал в Мисъл. В една хубава, топла като есен космическа Мисъл, която лети – от Варна към Тасман, от гейзерите в Исландия до ЮАР, през остров Сао Томе към Титикака, Замбези или Бусманци – и се връща, за да ми донесе радостта отново да бъда Твой.

Събрала в себе си най- хубавото и значимото, за да бъдат изпята в нежни, понякога в по- ярки и тежки слова .. Оценени по достойнство.
Няма идеални хора, но има "грешници", които виждат добре ,гледат напред , живеят и балансират между реалното и мечтите, знаят цената на успеха.Знаят да губят , ако е необходимо.
Познават жената!Такава каквато Е.. И създават най-значимите си творби! Благодаря зА искреността:)))Приятна вечер! Твоята Жена е щастливка!

е много щастлива, след като е прочела това...
А малко жени получават подобни неща....

Благодаря.
Чу

Благодаря.
Чу

Ще я питам, като я видя, Ангелина.
Благодаря.
Чу

Чувал съм го няколко пъти в живота си – и сигурно точно поради тази причина ще продължавам да го търся, да го чакам, да го изпивам, да го предизвиквам – и няма да се уморя да го слушам, защото мъжете затова сме мъже – жените да бъдат щастливи край нас. Просто е, нали? Ако не стане, ако този красив възглас не взриви тишината мeжду жена и мъж, значи природата не си е свършила работата.

Дълбока въздишка, Мима?
Чу

Мммммммммм... пак онемях! Бях се заклела да не те чета. Защото ме объркваш. Прочетох те. И всичко си дойде на мястото.

Прекрасно е да знам, че ме чете Приятелница като теб.
Благодаря.
Чу

"Стига за цял живот самотия."
...
жената с душа на ранена светулка....
....от Бусманци
/или близкия ареал:)))

Направо ме зашемети.Не бях чувала такава мъжка изповед.Лошото на нещата е ,че ги ценим.когато ги изгубим,а и сивото ежедневие ги поглъща тотално.Страшно ми допада натурализма ти граничещ с ценизим и все пак докосващ най-тънката струна от отдавна потъналата в блатото на простащината ми душа.Научихме се да пропускаме тези мигове покрай нас,ако не за друго ,то за собствена защита.И все пак БЛАГОДАРЯ!

Завиждам на Жената, която те провокира да напишеш това. Благодаря ти, че ми припомни, че има мъже... В моята класация на мечти, Мъжа е някъде до Дядо Коледа... просто се надявам да го има и да се появява понякога - може и в съня ми.

И аз Ви благодаря за прочита, госпожо Дерменджиева!
И за добрите думи - също.
Чу

Има го, и ще дойде непременно, Медуна, вярвай!
Чу