По капака на моята баба „Лада” тихо вали,

а в купето седим си и тихо говорим си ние.

Дълги пътници,

вече сме в края, нали? –

гледам чантата,

шала,

чадърчето,

есенните кории.

Онзи дънер посечен отсреща не го ли боли?

Всяка нощ го възсядат ескадрили невидими вещици.
 

Къде да те скрия?

По капака на ладата тихо вали.

Не съм ти сковал още къщичка светла за птици

и не съм те сънувал в копринена рокля от лешниче.

От колчаните на Амур върху нас падат строшени стрели.

Ние с теб не преминахме най-красивите наши възрасти.

Чистачките смъкват

тънък слой

от елхови

игли.
 

Дъхти на кокос, на тютюн, на индустрии скърца въздухът.

Ти си облаче от парфюм, погалило скрито в косици ухо.

Аз мириша на масло и вятър –

сях вятър и жънах бури,

ако с теб ни намерят

подир век,

ще си кажат – охооо! –

тия – двамата тук,

са ни кацнали с НЛО от Сатурн и Меркурий.
 

Нека миг да останем,

да послушаме светлия октомврийски дъжд,

зима иде,

ще хлътнем

из безмълвните нейни предели…

Невъзможно е да съм твой – аз съм само изскочил на пътя ти мъж.

Ще ти ида насън с отлетелите летни виелици.