На, и онзи ден – вървя си аз към вкъщи и усещам, че работата не е наред. И не тук, на земята, където работата нищо никога не е в ред, а на небето. Там става нещо, казах си – и като милионите свои събратя, посестрими и драги сънародници дигнах глава нагоре и вторачих поглед на изток, откъм където, вместо да се зададе най-после сияйното бъдеще, отново идеше непрогледен мрак. Мрак като в маза. И в моята маза е същото – тихо, топло и тъмно – и никой не ми обещава светло бъдеще.

          Всички живеем в мазата.

          На мен в моята маза само ми се пие. Не ми се гледа телевизия. Не ми се яде. Не ми се плющи. Нямам пукната стотинка. За разлика от пичовете на предизборните плакати. Хубавци. Направо са дързост и красота. Фризирани. Тупирани. На лимба. На кестерме. С опънати бръчки. Готови да ни опънат на финалната права към реките и златните равнини. С поглед, зареян в простора. Напред, встрани и нагоре. Където октомври ще бъде май.

          Мъже в червено. И черно. В синьо. И пембе. Във всички десени и разцветки на сияйната политическа дъга над България. Пичове с трийсе и два зъба. Не като моите три, закачени с тел. Два от които с кариес. И се клатят.

          Направо ми иде да скоча от моста и всичко да се свърши изведнъж. Знаете го Аспаруховия мост. Символът на Варна. Дълъг, върлинест и гърбав. Не просто някакво си живописно мостче, изопнало гръб между двата бряга на Сена, под което човек може да си постели кашона и да се наспи, а тежък мост между Ада и Рая. Хвърлям се, без да ми мигне окото. Засилвам се, огъвам изящно фосбъри над хлъзгавия парапет – и край. Без бънджи. С бънджи скокът е нищо повече от едно иде ми-дойди ми, кефът е адреналинови пулсации в бъбреците и трае само минута трийсе и шест. Без ластик е седем секунди, но затова пък какъв кеф! В небето като от коприна. Седем секунди, които компенсират всички прекъснати полети в моя живот.

          Да бях в Либия, че да изляза на площада. Да се изтъпаня и аз на мегдана. Да пея, да викам, да плача, да скачам, да вея знамена. Да крещя, че още съм жив. Но да изкрещя така, че да ме чуят дори момчетата от плакатите. Поне да знам защо ще ме поливат със студен душ от полицейския маркуч.

          Тях всеки ден ги лъскат за снимки по вестниците. Пият прясно яйце преди интервюто по радиото. И ги показват по телевизора. Мен не. Щото аз съм само един измокрен, гладен и уморен електорален безинтересник, който стърчи на спирката в дъжда и си чака автобуса за никъде. И докато чака, си маже мед и масло, потекло от предизборните плакати.

          Та тъкмо се бях притаил около бурето с винце, бях си източил едно бурканче къде 400 грама, бях си палнал една свещ за по-романтично и вече се канех да смукна огънче с цигарката от тъничкото й пламъче, след което, блажено примижал, да отпия от половницата – и тъй да преживея и този природен катаклизъм, наречен за краткост изборен балотаж, когато в съседната избица нещо шумна, катанецът изтрака, вратата се отвори и някой щракна ключа на лампата. „Крадец!” – мина ми през ума, докато в тъмното натаманявах бурканчето под канелката, търсех сапа на брадвата, и спотаил дъх и душица, надничах през процепа на леко открехнатата врата. „Няма начин да не е някой изпечен крадец, – казах си, – само те стъпват толкова тихо и само те се промъкват толкова ловко!”

          Не смеех да гъкна, защото издам ли се, шавна ли, като едното нищо онзи оттатък ще ми свети маслото. С тежък шут ще избие паянтовата врата, ще изреве кво прайш тук бе, лисугер, видя ли, че и тук те спипах, ще ми забие един между веждите и ще ме закове, както съм седнал на пънчето до неземното буренце. И докато аз бера душа, ще го източи до капка – и ще офейка в затъмнението отвънка. Иди, че го гони. Ами ако са двама? Или трима?

          Помислих си дали няма да бъде по-добре да се окашлям, да съборя някоя мешова цепеница, да преместя празния бидон от зелето, да дам някакъв знак, че съм тук, че ме има, че още съм жив, въпреки усилията на безкрайната върволица от загрижени за мен правителства. Хрумна ми дори да светна лампата, да отворя вратата и като скъп на сърцето ми гост да го поканя този безшумен хайдук да пие едно вино с мен.

          И се престраших. Станах. Дигнах високо свещта. Отворих вратата и смело прекрачих в общия коридор. Онзи, оттатък, в съседната изба, се вцепени. После блъсна вратата и хукна към изхода.

          Вцепених се и аз. Единственото, което успях да направя, е да чуя как подир три секунди на тъмната улица изрева пилотната кола на кандидат-президентския кортеж. Чий, не знам, май все тая. Сигурен бях, че разцепва падналия през последните години перманентен мрак – и ни води към реките и златните равнини и към небето като от коприна.

          От мазата ще изляза в понеделник.