Сигурно си мислите, че като живея във Варна, това ми се случва всеки ден. Лъжете се. Ходя при морето, когато избягам от работа. А аз бягам от работа рядко. Дори твърде рядко. И съм благодарен на съдбата, че все пак имам такава работа, от която понякога мога, макар и само за петнайсет минути, да офейкам.

          И го видях. Доколкото може да се види, обхване и прозре необозримото. Огромно. Разчорлено. Ветровито. Зимно море. Такова море има само в сънищата на поетите. Или поне в сънищата на поетите, които не могат да спят. В сънищата на белетристите и курортистите морето е само досадни птичи ята , които цвъкат покривите на автомобилите, кресливи чайки, леки вълни, скъпи плажни чадъри, водни колелета, гаджета край квадратните мускули на спасителите, семкаджии и мангали, които продават грозде, домати, праскови и рапани на плажната ивица.

          Понякога продават и риба. Същата риба сега къса, ръфа, дърпа, яде, расте, пращи и хубавее от телата на зимните самоубийци. Или на загиналите на борда на кораб “Хера” моряци. Повече няма да кусам черноморски сафрид. Няма да си купувам и кая. Или поне няма да си я купувам толкова често. А наближава Никулден. Моят празник. Празникът на морското Чудовище, както ми казват приятелите. Чудовището, моля ви се...

          Морето има странната способност да успокоява душата. И да я тревожи. Когато слизах към брега, имах нужда да видя рошавите вълни. Докато оставях стъпките си по замръзналия плаж, и докато пиех горчивия дъх от гребена на вълните, грохотът му издигаше душата ми на възбог и я стоварваше върху обръснатите от ветрилниците пясъци. После си тръгнах. Тръгнах си – и ето, вече трети ден не мога да отмия солените му пръски от лицето, очите и паметта си. Именно то, морето, взриви, разпердушини и нацепи сънищата ми на солени парчетии. Колкото и странно да ви се струва, именно морето, а не луната, е онази част от Вселената, която държи душите ни будни.

          Ако България започва от морето, къде свършва? В душата на всеки един от нас? Отвъд стоборите на печалните градски гробища, където има само тишина и се стеле разчорленият листопад? На жълтите павета пред Народното събрание? Или в изпепелените от нашия мързел, занемарени от безхаберие, върнати заради тоя, дето духа, земи, от които ние просто нямаме нужда?

          Сигурно отстрани изглеждаше ужасно смешно, но докато гледах два смешни помияра да рият плажа с хъс на изкопчии, взех една клечка и написах на вкочанените пясъци до раззинатата паст на вълните: “Обичам те, мое мило Отечество!” Вълните проточиха език и забърсаха свещените за всеки българин думички на Любен Каравелов. Е, какво пък, простено им е. За морето няма Трети март. Втори юни. Девети септември. Няма и балотажи.

          В разпилените плажни хармани от изхвърлени миди, камичета, клечорляци и сметен от ветрилниците боклук намерих един, обелен от дългата битка с вълните, корен, който прилича на жена, издигнала ръцете си в молитва. Сухи, чворести, опънати силно напред и нагоре ръце на жена, която се моли със сълзи на очи. Със солени сълзи. Вдигнах корена и го прикътах под якето, в сухеца на пазухата си. Отнесох го у дома.

          Кръстих си я тази дървена женка България. И я спасих от несретниците и пияндетата, които събират изхвърлени от яростното море талпи, дъски, коренища и дървении, палят огньове и пият ментета в съблекалните на южния плаж под Варна.

          Някой ден може да ви я подаря.

          Днес не мога. Още е рано. Но ако слезете на брега, обещавам ви, че все ще намерите нещо дребно, нещо на пръв поглед безсмислено, но скъпо, за себе си. Някоя древна мидичка. Господ знае защо откъртена от своята скала прамайка. Окото ви ще се спре на откъсната щипка от рак, предал Богу дух миналото лято. Душата ви ще тръгне подир валмо тръни, подгонено от вятъра. Ще сторите поклон на осолена от една гора бой в прибоя причудлива дървенийка или години търкаляно по дъното шише, обрасло с миниатюрни ракушинки. Изтървана монета, а защо не и нещо друго, мъничко като изненадващ спомен за топлинка, която липсва на всички нас, но която се връща. Връща се, казвам ви.

          Избягайте. Избягайте от работа и елате. За петнайсет минути. Няма да пропадне Родината, я! Или няма накъде повече да пропадне. Щом като на някой пуст и далечен бряг зимното море продължава да бие корените й…

          И докато в нечии шепи към небесата молитвено издига ръце последното коренче на България.