Онази България, която беше на всинца ни.

И земицата вече е Тяхна. С припеците, мравуняците и синурите, със звънтежа на полските щурци. Продадоха ми я. Рязаха ми я парче по парче. Преди да ми я върнат, спазариха я с безхаберници, които не са наясно какво точно купуват. Заради 10 %. Колко са 10% от шепа жълти стотинки? 10% за тонове кървава, горчива и толкова сладка българска пръст, под чиито пластове спят костите на стотици хиляди непродали България българи. Докато великите им сенки векове се ветреят в небето.

           И небето вече е Тяхно. Побързаха да го изтъргуват. Тръшнаха го на омацотената с кръв и детски мозък брюкселска дантела. Разораха го с хеликоптери, фантоми, томахавки и стелтове. Преобърнаха като угар Божията нивица. Накълцаха синята му сънливост на зони, третинки, осминки. Харизаха го на мили. Откога милята стана мерна единица за небе? За Българското небе? Откъдето ме гледаха не хилядолетните ми звезди, а очите на моите Мъртви. Страхувам се. Вече се боя и тях да нарека свои. Защото трите измерения Минало, Настояще и Бъдеще също са Техни. Времето вече не е Наше. Времето вече е Тяхно. Само на Тях.

           Да бяха поне Първите. Онези, които преди 22 години ядоха стопроцентов, а не десетпроцентов, бой пред "Кристал". Да им повярвам. Айде, да бяха дори Вторите. Онези, по чиито гърбове с хищни нокти, алчни зъби и режещи лакти се вкопчиха и стремглаво се покатериха Третите. Да тръгна с Тях, накъдето ме поведат. Ако потрябва, дори до края на света. Да ме напъхат, щом решат, в казаните на Сатаната и да рекат: "Ще се пържим, ще се извъртаме в батака ден, месец, година, десет! Но си струва!" Щях да им повярвам. Но сега как? Как, питам, да повярвам? Та аз дори пресветлите им личица не съм виждал не само пред "Кристал", но и на първите свободни митинги. Не съм чел и един дори Техен ред. Нещо надраскано в тайни доби, нещо с мирис на арест, на свобода. Нямаше ги не само по страниците на беззъбия "Стършел". Няма ги и в анатемосваните тогава полунощни самиздатски "Глас" и "Мост".

           Е, да им простим. Вероятно и преди, както и сега, СА СЕ СРАМУВАЛИ И не са били и не са в час какво точно се случва. Да предположим, че просто им е било гадничко, пък и страшно, за тоя, дето клати тролейните жици и прегъва вкочанясалите улични лампи, да шляпат през ледените локви на онези незабравими ноемврийски дни и нощи. Може би в сладостна нега са цръквали от юзчето с ракийката, бодвали са в салатката, замезвали са, помръдвайки пръсти в топлите калеври, гледкали са до посиняване синия екран на любимата българска национална телевизийка, създадена сякаш от садомазохистични полуидиоти за кретеноиди, и кротко са пощипвали своите нефондационни все още Еви, Ленчета, Илиянки, знайни и незнайни съпруги, или ефирните си гейдружки.

           Господи, смили се! Не ща да ми навират ката ден обръснатите си до синьо, самодоволно ухилени лица. Да слушам за Тях по гърчеливи опашки, в охтичави автобуси. Да се напъхват нощем в спалнята ми, в сънищата ми дори. Да ме светват в "Панорама" и "По света и у нас", че пътят е страшен, но славен, защото е Техен, единствен и правилен. Това вече съм го чул, видял и живял. И не само съм го живял, но така мощно съм го дробил и сърбал, че още си плакна гърлото. И паметта.

           Време е да си ходят. Вкупом. Те. Които няма да ми отговорят на въпроса къде бяха, защо се криха като посинели от студ партизани и не удариха едно рамо заедно да съборим Султана? Какво чакаха? Да го гътнем ние? Ние работата я свършихме.

           Цял живот все Ние. Няма да си ходим. Да си отиват Те.

           Иначе пак ще се наложи да ядем бой пред "Кристал".