Достигнах вече своя хоризонт –
панелка – спалня. Хол. Антре. И кухня.
Денят ми се отваря – Втори фронт.
И слънцето като снаряд избухва.  

То стреля в мен с трасиращи лъчи.
То ме върти в такива адски пещи…
А нощите ми падат по очи 
като вдовици черни и зловещи.  

Крещи генералитетът, плувнал в лой:
– Дай тон за песен! Никой да не гъква!
И крачим все напред – в единен строй.
Кога от този Ад ще се измъкна?  

Да вдъхна дъх на здравец, на пелин.
И аз, подир картечните откоси,
да видя как порасналият син
букетче от дъбравите ми носи.  

Водата от манерката горчи.
И недопечен, хлябът ми присяда.
И няма край! По всичко си личи –
това командване ни води в Ада!  

– Не сте сами! – ни казват. Да. Не сме.
И лапат на коктейла с пълни шепи.
И връткат чеверме след чеверме,
А ние цял живот дървата цепим.  

Мен подир тази дяволска софра,
зъл като танк – въпрос един ме мачка –
те сигурно не искат да умра,
защото някой трябва да им бачка!

Да пукна от куршум. От бой. От глад.
Да падна като скот във скотобойна,
но няма да живея в този Ад!
А после нека танковете дойдат!