Навярно във предишния живот

строил съм пирамидите в Египет –

и Нил от мен течеше… Нил от пот! –                           

що пот се ля на онзи древен припек…

Обектът беше пусков, срокът – къс,

и бригадирът, светнал триста грама,

ще ви завра – ни вика – в кучи гъз!

Проваляте строежа, ваш’ та мама!

Ний мъкнехме – сто хиляди в едно –

да бяха дали барем десет кинта…

А фараонът, бял като платно,

позираше на скулптора за Сфинкса.

Не камък. Не мамут – сто тона слон,

умрял в пустинята – Богиня глуха.

Ний бачкахме за тоя Фараон –

или за оня, който спря да духа.

ЗКПЧ-то, зъл по дух и кръв,

точкуваше ме, сякаш съм калинка.

Доклад ни чете – кой от нас е пръв –

и кой от бач скатава се и линка.

Опъвахме каишите – без дъх,

но до върха бе все така високо.

Веднъж да го достигнем този връх,

и ще го сринем! Вервайте ми, споко!

А лозунгът бе – „Дайте да дадем!”

И давах аз! – слепецът в мен прогледна –

там Клеопатра мажеха със крем,

а в мен ръмжеше кучето му недно!

В неделя, помня – случи се веднъж –

олабихме жестоката сиджимка! –

то бяха мълнии, то беше град, парчета, дъжд! –

Бедрос, арменецът, ни щракна обща снимка.

А снощи, късно, някой пална свещ

и стих написа в тайната си книга:

               „Ний вдигаме го тъпия строеж,

          но всъщност той нагоре нас издига!”

Ний спазихме го, пусковия срок –

и тъкмо бяхме седнали да пушим,

започна да се кърти блок след блок –

със мен умряха двеста-триста души.

Какво запомних миг преди това? –

с ужасен рев се сринаха мамути,

пази се! – някой тежко изрева,

а после Пирамидата се срути.

Жена ми плака с кървави сълзи –

като че ли съм Сакс-Кобург и Гота.

Не ме боли, тъй както ме мързи –

аз гледам фараонски на живота! –

с калинките на припека лежа,

след своя Господ ходя по баира.

Как да повярвам в древната лъжа –

човек дори добре да е – умира?

Дано един животец Бог даде –

да си почина, че ако ме питат,

от бачкане до гуша ми дойде,

когато бях строител във Египет!