Когато всички виха: „Бе-Ка-Пе!”

и чакаха да дойде комунизма,

аз още бях кварталното хлапе

и гледах на света през друга призма.

Капитализмът значеше стена.

Там – робски труд, тук – слънце и надежда.

Аз знаех всички първи имена –

Гомулка, Палме, Хонекер и Брежнев.

Повтарях като пълен идиот:

– Бъди готов! Навеки! Вечна дружба!

Там построиха първия робот.

Но тук решиха – просто няма нужда.

Там Пастернак четяха… Хора с вкус.

А ние тук дълбаехме доклада.

Да идем във Съветския Съюз,

за нас бе най-голямата награда.

Далеко бяха Англия и САЩ.

Затуй познанията ми за САЩ са бегли –

навярно там по цял ден са на плаж,

щом пълно е по улиците с негри.

Тук нямахме Великден. Дядо Мраз

ни носеше подаръци по Коледа.

И още помня лампата на газ,

бакалина – с наливното му олио,

стотинките за кифла и боза

и сандвичите с резенче саламец…

Изтрих ги като глупава сълза,

потеглила през морната ми памет.

Навярно днес съвсем съм откачил.

Вселил се е във мене черен демон,

щом си припомням онзи тъп Април

и три пъти по-тъпия му Пленум.

И как съдбата с нас се подигра,

как впи във нас червената спринцовка –

със лагерни огньове и „Ура!”,

с часа по строевата подготовка.

С полковници, от други полк дошли,

гимнастиката скачахме на голо.

Те искаха от нас да станем зли –

крещяха: – Марш! Крещяха: – Шапки долу!

Те плашеха ни – иде пак война.

Гответе се за битката последна.

Обляха в кръв Берлинската стена –

и леден дъх в гърлата ни заседна.

И не пред Бога! Пред съветски танк

редихме си молитвата зловеща –

да няма кръв във Прага, после в Гданск.

А София… да стане Будапеща!

Но ний манифестирахме така –

като река – и прясна кръв от вена…

Докато с хъс – с тояги на Це-Ка

убивали са – в Ловеч и Скравена.

За нас и хоризонтът бе юзда,

а нощем – по панелните етажи

се учехме какво е свобода

от Би Би Си – в задочни репортажи.

Там Лех Валенса стана президент –

напук на Кремъл и на Ярузелски.

Не бе дошъл тук сгодният момент

за бунтове – ни граждански, ни селски.

Другарите в Политбюро – и те

живяха като нас – с една заплата.

И мислеха ни – денем. И ноще.

И още соя блъската в каймата.

Аз подчертавах със червен молив

пасажите в „Работническо дело”,

където пишеше, че съм щастлив

с успехите на всеки град и село.

Зад зъбите езика си държа,

но истината да река съм длъжен –

живяхме. Но живяхме във лъжа.

А днеска тройно повече ни лъжат.

Крещях „Оставка!” – бял като платно.

И все така живеех – на магия

с това трагикомично три в едно –

корона, фес и вятър от Русия.

На всичко бях готов да тегля кръст.

Бях млад, бях силен, умен. Бях отворко!

Навред у нас върви игра на бъз! –

подир шамара ни подават морков.

Днес можеше, от щастие пиян,

палат да вдигна в родните Балкани.

И стихове на моя син Иван

да му редя за бодри партизани.

Ала какъв поет съм аз? Какъв поет?

Дори не съм Априлски… Дребен улов.

Обаче не написах нито ред,

от който някой ден да се срамувам!

С партийни песни, с думи на ангро

за ползата да гледам небосвода,

живях с портретите им – на Политбюро

и най над тях – Човекът от народа.

Той сочеше със вярна длан – напред!

Той сякаш ни гадаеше на карти

И аз – нали за мене бе портрет,

му вярвах, мили Боже… Как му вярвах!

Сега съм вече стар и уморен.

В не знам коя си есен вече влизам.

Щастлив ще си отида някой ден,

че не положих тухла в комунизма.