Букварът на 4udovi6teto :: ПИСМО ОТ ЛЕТЯЩИЯ ХОЛАНДЕЦ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.12.2010 08:40 - ПИСМО ОТ ЛЕТЯЩИЯ ХОЛАНДЕЦ

Автор: deleted-4udovi6teto Категория: Поезия

Прочетен: 10894 Коментари: 27 Гласове:

Последна промяна: 30.12.2010 10:19

Ако повярваш в слуховете, че съм тъп и безчувствен камък,
с мене е свършено – така ще си обрасна с водорасли,
ще ме бронират черните туфи на мидите
в кротулуците на лагуната, в плиткачите на Вселената,
в крайчеца на праисторическите светове
с изхвърлени като на ръждясало режище ограбени кораби,
останали единствен мой дом след разбягването на галактиките,
разпадащи се от пълзящата сол кораби,
които вият, бумтят, стържат и скърцат
при всеки болезнен спомен за сблъсъци
с ужасните си сирени, с разпраните ламарини,
с пречупените гръбнаци на мачтите,
с увисналите като комбинезони на бордови проститутки флагове,
с изгнилия параден кител на капитана, вторачен
в забравеното минало,
в светлото бъдеще,
в липсващата земя,
в хоризонта,
през който преминаха сенките на избягалия в небитието екипаж –
небесна глутница пенсионирани Летящи холандци,
пляскащи карти в дълбоките райски трюмове –
арест за стачкуващи духове без право на кореспонденция,
на хвърлей място от теб, в който ти никога не дойде,
никога не дойде да ме потърсиш.

Не искам да си спомням
последното топло нещо, което целунах от теб –
капката кръв върху саморасляците кактуси,
въоръжени до зъби с бодли.
Пиша ти с устни, които беззвучно се мърдат,
върху нацепените от зимата финистрини,
но ти не вярвай, че това мое писмо ще стигне до теб.
По-сигурно е да ти изпратя торба сол,
станала на камък от дъха ми.
Кажи ми, че не е истина твоето изчезване,
босите ти пети върху пясъка,
гърдите ти, люшнали пълнолунията си в паметта ми,
съскането на изсъхналите септемврийски тръстики,
рибешкото ти мълчание по дългите сводове на дюните,
сигналът заето по телефона,
слаломирането покрай изхвърлените медузи,
клатещи камбаните си от вълните като желирано малеби,
разминаването от единия до другия тротоар,
кълбовидните мълнии в очите ти,
леденият блиндаж на входната ти врата,
отровнозеленият като опашката на юлски гущер шал,
студенокръвните люспи по дланите,
в които стискаш вкочанената си монета
за последното топло кафе с мен.

Можеше да си поискаш
да бъда залив с неизядени от вълните пясъчни замъци,
сутрешната омара, маранята над рижите пясъци,
свлечен по склона ствол, скъсана котвена верига,
омазутено въже, шише, което се кандилка върху вълните
и носи писмо за теб,
гръбнак на изяден от гларусите делфин,
кълбо тръни, пръчка, с която да напишеш името ми,
докато гледам как се отдалечаваш
от дрънчащия трюм на душата ми.
Можеше да си поискаш
да бъда нещо дебнещо, падащо, съскащо, пеещо, плачещо,
летящо като ципокрил птеродактил,
но само не и камък,
само не и камък,
завързан за шията на твоя Летящ холандец.

Ако още ме искаш, ако поне мъничко съм ти мил,
ела да избутаме обратно изхвърлените ми кораби.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

СНИМКА СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ

ДУМИ ПО ПЪТЯ НА ПТИЦИТЕ

Коментари

1. zabavnata - Добро утро!:)
30.12.2010 08:54

Такава поезия само може да се чете и преживява, но не и да се коментира!
Поздрави, поете!:)