Не вярвай в лъжовни приказки от хиляда и втората нощ, в която ти се заби на юг от живота ми – вихрушки сирийска прах се извиха във времето на Шумер и Асирия, сигурен съм, че пустинята се е надигнала да докопа с прашливи ръце пламтящите бикфордови лиги на разкапалото се слънце, вям ли си накъде ме караш да хвърлям очите си – в най дълбокото на светлината, как очакваш да спя с очи, хвърлени на вятъра, ще надниквам през иличето на ключалката и ще къртя бетонирания си пандиз, когато ключарят си свива и пали цигарка в дъното на коридора, ако още надеждица ми изсипе Бог, може да стигнем до пустинята Гоби – там имам едни тръни – не ми трябва вентилатор да ми бърше сълзите, там духа вятър от шестнайсти век и все е хубаво да вървиш през степните треволяци. Откъде може да знаеш, че понякога те сънувам и много боли – индианците из Боливия знаят какво е таласъм Коло-Коло да ти пие дъха,
поне в съня ми не идвай, остави ми пространство,                                                                      недокоснато от сияйните ти нозе, нищо непостижимо не искам – следа от лапа на бяла мечка в снега,
съсък на декемврийски вятър в разпаднала се на светлина завеса, внимателно хъркане на ключ в онемялата душицата на ключалката, коте в антрето, което отръсква от себе си зимния дъжд, дай ми знак, ако идеш отнейде далече, нецелуната моя, дъхтяща на ръж,
страшно е да протягам ръце и насън да летя над реки                                                                с посечени за чужди колиби бамбуци – страшно е да се нося по вледенени от тишини реки, нима моят дъх не стопи ледуниците обесени сталактити
                                                                 по въжените мостове към светлината,
сигурен съм, че си преминала с птича душица през милиардите еволюции,
щом протегнатите ти ръце са вече криле,
остави ме да бъда есетров мъжкар под пластове оймяконски лед, въртян съм в тихите центрофуги през девет майчини ледни водици,
никога не съм се премятал из въздуха с разжарени хриле,
не съм НЛО на повикване, не са милвани от светлини слепите ми безмълвия, изтощен съм в гмежта от пиявици в подмолите на радостта, родих се с риза – парцалива плацента и стволови клетки
от дървото на изоставен от Бога в евразийските степи народ,
помогни ми да си разгърдя ризата, да протегна душа, просни ризата ми на тревата – нека скалпелите на птиците да ми нацепят в очите иличета за светлината, ако ми покажеш как се лети с вледенени криле, ще се срина от моста върху леда и ще литна след теб, а ти… изтръгни ми дъха и го издухай над солената Титикака, която изплаках без теб, а когато си тръгваш, хербаризирай пухчето на последното ми глухарче, че да имам с какво да летя над посечените бамбуци. Ще ме видиш – гол на камъните седя, стърча като нож,
лулица кадя и се чудя защо си така хубава, невидима моя, невидима,
изящният танц на скаридите ми е тъжен без теб тази нощ,
Атлантида си ти, не Жена, Атлантида! – континенти ми се прегръщат,
Атлантидите в мен се издигат на загърлени вулканични острови,
стъпих с десния крак на Гренландия, левия го забих на Великдените – дигам, тръскам и стискам планетата в непогалените си, тежки от падащи птици, ръце,
ще се пръсне Земята – боядисано в синьо Вселенско яйце,
хванал съм гърлото на Чомолунгма, Мачу Пикчу за червените ушни миди,
стискам си я земицата – водата й пускам от морета и океани,
пращят рибешките гръбнаци, хрилете и костите,
моля ти се, на тебе се моля, Господи – дъхове вече не ми останаха –                                                                                           риба на спечена суша,
ако нейде я има, прати ми я от стаените дънни безмълвия и я спаси – да не бъда тъй сам, да ми се гънат ветровитите нейни коси,
сешоарите сигурно са измислица на къпещите се из оазисите бедуинки,
седя на неизбухналите си камъни – и облаците си пуша,
и съм толкова смешен – последен инка със своето вярно кученце,
приклекнал в Галактиките миг преди да си обере крушите,
и Пасифиците да се сринат върху мен
и връз изоставеното по спешни причини Мачу Пикчу.

Свети Николай те благославя днес, заля ни океанът на Божественото слово..
и Атлантида възкреси...

Пържена рибка и бяло винце от мен, морски!

Атлантида не е потънала, човече. Мисля, че хилядолетният мит за нея ще бъде разбулен.
Благодаря, и честит Никулден!
Чу

Честит Ншикулден, Христо!
Наздраве!
Чу

Ох, много хубаво...изпотиха ми се цайсите!
Честит Никулден Чу!:-)
http://www.youtube.com/watch?v=812MuX-vGwE&feature=player_embedded

Благодаря, Маймунче, честит Никулден и на теб, чедо!
Прекрасен поздрав ми прати?
Га шидоди кораба с бананите? :-)))))))))))
Чю

дигам, тръскам и стискам планетата
в непогалените си, тежки от падащи птици, ръце,
...
32 реда заклинания в едно изречение зов.
...
моля ти се, на тебе се моля, Господи – дъхове вече не ми останаха –
риба на спечена суша,
ако нейде я има, прати ми я от стаените дънни безмълвия и я спаси –
да не бъда тъй сам, да ми се гънат ветровитите нейни коси,

Ами да, Чудовище-шаман! :-)))))))
Чу

Леле!
И това ако не е висш пилотаж!Благословени са и музата, и песента ти!

Родените в риза са целунатите от Бога.Остави хербариите за ....гольовците....ти само пей!
V

А родените в усмирителна риза дали са щастливи?
Чу