Никой няма да разбере, подарих ти шепа от песъчинките на Сахара и Атакама – тури си ги при стотинките в портмонето, купи си с тях каквото поискаш, но първо цвете – да бъдеш хубава, най хубавата Жена с цвете на дюните – парцелирани, приватизирани, застроени от индустриални мъже гърди на Жена,
мачкани в нощи от некъпани в реката Йордан хубавци, трънен вятър ли ти разплита валмата от бурени и ти плете венци, кротали в сънищата ми съскат, секат пеещите тръстики, забрави, че на 400 години веднъж пада пустинен дъжд – ти вече имаш най прекрасния оплодителен дъжд на света, с песъчинките на Сахара цяла нощ ще ти скърца на спалнята моето топло обичам те,
гълтай жълтите гибли на това гибелно мое обичам те, изкрещяно през облаци жълта прах, в тях ще ти се изтръгне и вихрулката ще ти даде солената ми от стискане мъжка сълза, нали помниш какво ти написах с клечка по рижия гръб на пустините – песъчинката иска сълза – да се върне при своите пясъци, и обичам те – също написах с кратък писък на есенна птица, паднала в пламналата жарава, никой няма да разбере – ще се спре и ще си каже: – Господи, каква странна,
паднала от небето
птица. Скоро ще те науча как да обяздваш страданията си – не им позволявай да те качат на покрива, с какво по-щастливо е птичето, омърлушено на корниза, мокро е, тихо е – Пастернак ли минава и сяда на пейката да мисли зимний день в сквозном проеме незадернутых гардин, спи градът – над него уличните лампи свождат вити гранки – люспести брони на мокри чудовища, бебешки кожици са покривите на света, ида гол като дъжд – и дъждът ми е дреха – погледни ризата ми, поднеси я към устните, подуши я и я хвърли – така правят замислените Жени,
никой не ме е въртял в безмълвните центрофуги на мисълта
стремително да се белея до теб, 
стара е ризата ми, но историята също е секънд хенд, стара като Париж е тя – ченгетата ще те рисуват на тротоара силуета ти с парченцето бял тебешир, аз ще рисувам около теб поляните с туфи цветя, стискай юмручета и лети само в своя прекрасен сън – сигурно си бълнувала – устните ти са лотоси, пуснати да погалят сънената Меконг,
добре следваш сърцето си – то няма да те излъже, ще се чудиш колко бързо с камък на шия летиш, не си длъжна да минеш пустини, за да стигнеш Париж,
но, да идеш в Париж без пустините, невъзможно е.
Париж е центърът на пустинна окръжност, как да те вдигна, моя топла совалке, да минеш през стратосферите на учестените ми дъхове, да гориш и да светиш – озарената от страдания Жена винаги свети,
върви по улицата и се познава – мисли за дъхаво цвете, за мъж,
мъж ли е, или пустинен дъжд, винаги нейде се бави – по-бавен от кораб, но все пак иде с величествените си бурии към теб, носи ти нанизи папуаски синци от Ява,
тури си на шията папуаски синци – да ми тракат в сънището, полетът през страданията е страшен, задължително трябва да е съпроводен от музика, но си струва да разпериш ръце над света и да летиш, а под теб учудените ченгета да рисуват на разкъртения асфалт полетяла с бяло хвърчило Жена. Другото е илюзия.

Когато жените пишат стихотворения, е обяснимо, но когато и мъже правят това -
не мога да си го обясня. Всъшност, може би от хормоните е, не знам. Ти кажи!

Каквото имам да казвам, го казвам в стихове.
По въпроса за хормоните, има си еднокринолози, питай тях.
Туй то.
Чудовището

... да идеш в Париж без пустините, невъзможно е.
Париж е центърът на пустинна окръжност...

Тази пустош във дните ни без Париж , това перпетууммобиле от проиграни надежди и надежди на старт...Илюзия, че илюзия! Но да живее и тя.Друго има ли!

Няма, Генке.
А ти си отново с изстрел в десятката!
Чу

Какво ли съм уцелила - не понимаю нещо:)))

Златното сечение на пустинната окръжност.
Малко ли е?
Чу

Много е! Завидно е богатството ми!

Да.

Кажи ми нещо което не е илюзия,Поете?Твоето верую-кое е?
Валерия

и да паднеш величествено в йоносферата на термостата където точно сега са устните и ръцете ми

...любовни песни да пея...

Любовта е най-голямото съвършенство,но то е достъпно само за свободни хора! Робът се бори за свобода,а свободният - за съвършенство!
Приятна вечер...

Всичко е илюзии, Чу. Ние сме обиковени космически скитници. И срещите, и разделите са само подробности от пътя. Нещо като маркери. Помниш ли "Бялото слънце над пустинята"? Върви си Сухов към дома и през цялото време съчинява някакво писмо до Марья Дмитриевна, любимата му, и докато го пише наум колко неща му се случват, та така си представям и космическия път. Пътуваме си и междувременно се влюбваме, разлюбваме и т.п... работи. Обаче все си мисля, че всяка любов е предпоследна само защото никак не знаем какво точно ни носи утрешният ден. Горе твоят човек ги реди нещата.
SW

Ицето горе е вям кой за какво е тук, Лили.
Благодаря, че ми припомни "Бялото слънце на пустинята", велик филм.
Чудовището

Каквото ми се ще, туй си пея, чедо.
Лека вечер и на теб.
Чудовището

Благодаря за прочита, janna!
Чудовището

Моето верую си го шепна само и единствено пред иконата на Спасителя, Валерия.
Чу

Онемях!

Не може да бъде! :-)))))))))
Чу

Чу, Бог те е избрал да научиш хората на Любов. И понеже Той е един лукав дърт мръсник, никога няма да допусне да изживееш любовта. Бог не обича земните неща. Развенчават го.

Аааааааааааа... сакън! Ицето ми е приятел, за него лоша дума не ща да чувам, Мима! :-))))))))))) Колкото до мен, не се чувствам "посочен" от Него. Върша си земните дела, едно от тях е писането.
Много ти благодаря.
Чудовището

Хич не ти мязат благоприличните коментари. Ама хич.

Вярно е, че съм със занемарено домашно възпитание, Мима, ама поне на едно място да изглеждам прилично бре? :-)))))))))))))
Чу

Искам да ти отговоря... но не и в коментарите на тоя божествен стих.

Благодаря, Мима.
Ше чакам - ето я актуалнейшата ми електронна адреза: valerist@abv.bg
Отворена е за всеки, а за теб - с огромно любопитство.
Чу

Благодаря ти, Чу.

Лека нощ, Мима!
Чу

До утре.

До утре.
Чу