Разстели ми предишни животи, полюлей ме из дрипави небеса,
през които с теб никога няма да минем – сега ни е истински.
Насочи ми дланта – нека благо да милна прекрасната твоя коса,

Пътен знак ли,
човек ли изникна из мъглата – не помня, не искам да знам.
Изоставен и сам, карам в лунните кратери своето тъпо жигули.

Помня три дати, на които най-истински съм казвал обичам те на Жена –
беше търкулнато камъче от водопадните ми стенания и безмълвия,
воденичните камъни мелят брашно, в тъмните ъгли излиза хлябът на светлина,