... как бяха смешни моите мечти – да те почерпя кола и тригуна, 
когато бризът привечер трепти, да те прегърна – и да те целуна, 
да пъхна пръсти в топлия ти кок и тайно да отмъкна две-три фиби, 

... започна се началото на края – спрях стихчета да пиша и чета, 
и шах престанах вече да играя със себе си – сам, в петък вечерта, 
как искам да се върна там, където бях силен, млад и непокорно див,

... защото си от мен на километри, снегът се ръси – кокаин на прах,
из ледните треви на „Младост – 4” едно букетче зимно ти събрах, 
отде да знам, че вън е люта зима? – брадата ми от студ се вкочани, 

 
... кученцето в „Белите брези", дето ме хареса за другарче,
чудех се как тъй не го мързи, цял ден скита с мен – самотно старче,

... времето на спирката е спряло, няма го мечтаният тролей, 
и едно момиче снежнобяло се вторачва в своя тих дисплей, 
и звъни смехът ѝ като ручей, сигурно си чати с пролетта? – 

... дали защото съм си доверчив, или пък е от ледения климат,
изправен съм пред тежък нервен срив от тоновете тръшнала се зима,
и моля ти се – богомолец в храм, да бъдеш с мен добра и милостива? – 

... печално е да скиташ по руини и да си Никой, сам във вечността, 
преминал вихри в гибелни пустини – и кротнал се на края на света, 
от ден на нощ по-чужд и непотребен, незнаен като образ във албум,

 
... седя самин със книгата на баба – и с пълни шепи пия светлини –
че – мравки между зрънцето и хляба, ще дойдат и за нас добрите дни,

 
... не се разсъмва леко в този град – тежи непроветреното му минало,
дай тон за песен, мирно! – някой гад крещи над мен, и утрото е зинало,

... печално е да скиташ по руини и да си Никой, сам във вечността, 
преминал вихри в гибелни пустини – и кротнал се на края на света, 
от ден на нощ по-чужд и непотребен, незнаен като образ във албум,

... понякога от зимното море такива тишини във мен се стелят, 
че гларусите, взели горно ре, като че ли с калашници ме стрелят, 
и пука вкочанясалият бряг от шепоти, от стъпки на поети, 

... значимостите мои си ги знам, не съм бил нивга по-голям от хляба, 
щом няма със кого да си го ям, разделям си го с мравчицата слаба, 
солчицата да турям до меда! – когато бях момче, ме учи мама,