Водно конче над морето

Ще ме вееш на тихи и светли постели –
мръзнах пътища зимни към теб,
искам да падна на твоите пазвици бели,

 
Като ходя из парка и ровя из пряспата, или пия пелинец на крак,
или мисля за теб и кадя си лулица, и си пущам дима на къдели,

Няма я вече – няма я
белоръката наша любов,
по канала тече рекламата –

 
Мога да сравня този мъж със стадо диви свине.
Но и това му е малко.

 
Сивота. Пустота. Тъпа проза.
Няма охра. Кармин. Резеда.

 
Свърши лятото. Свърши.
И жените са всички оклюмани.

              Подарих на кварталния клошар Жулиен старото си кожено яке. Оранжево, леко избеляло по раменете от бодливите зимни слънца и бръснещите северни ветрове на Варна. С много джобове и джобчета – за GSM-и, запалки, джобно но...

Сълза се листи в сълзица,
ще ти капне сълзица, девойче – виж, капна.
Аз съм острият вятър в зеница на птица, полетяла от изток на запад.

Къде ли моят ден не лъкатуши?
И криво-ляво – свърши се добре.
Сега във мен живеят двама души –

Къде ли моят ден не лъкатуши?
И криво-ляво – свърши се добре.
Сега във мен живеят двама души –

Не съм те лъгал – не съм ти обещавал само невъзможните неща –
да проговорят статуите на Великдените и да запеят вишните под Фуджи,
да се качим на взривната ракета – да стигнем с теб до края на света,