Най-странното е, че сега ще ни обесят на площада.
С еленовите ни рога ­ – за сладкия ни грях награда.
За отмъщение дори под нас и кладата ще лумне.

В твоя град нямам приятелка стара,
                                              не чакам четвърто и пето дете.
Седя на перона на пустата гара,

Гнусно е да ти припомням стърченето по изтръгнатите заслони на спирките,
вкисналото съсирено кисело мляко в неделната баница,
изядена крадешком за двайсет и осем стотинки на ъгъла,

Морето ще прескочи вълнолома
и яхтите със злост ще потроши,
ще мине лъч през облаците тромави –

Утро, мила – и нежно е то.
Все по-рядко то иде за песен.
Аз съм есенен лист, току-що

Няма да ми мълчиш,
ще ти тегля с ченгел всяка дума, която не щеш да ми казваш,
няма да ти позволя да преглъщаш светлите Божии словеса,

Аз съм твоят маор от езерото Текапо и брат му Пукаки.
Аз съм твоят абориген от полупустините на Австралия.
Ида – опасан с препаска от палмови листи с цвят каки.

Бях ти сребърен дъжд, бях потоп от звезди и лунички.
Бях ти вятърът, който – росисти – тревите суши.
Аз бях светлият мъж, който пееше с пойните птички –

И тъкмо понечих да ти сторя кафе –
и излезе,
и излезе Поезията,

Отново сиротен се смъквам на кея.
И стих ти написах на пустия плаж –
ето, аз дишам, работя, живея,

Ще те разказвам някой ден,
на Господа ще те разказвам,
несвестен – градският кретен –

Аз не живея. Чакам. Има разлика.
На айсберга ти вдигнах сух вигвам.
Остана ми трохичка от порязника.