Ти сънуваш стремглави, дълбоки и мътни води как заливат порутени стълбища,
самолети, които не кацат и се врязват в разораната полоса,
чакаш дълги писма, по-дълги с 3000 мили от Via pontica,

 
Карагьоза, още като се улови, додето мърда – ни жив, ни умрял в кофата, с опакото на ножа му се остъргват люспите, че да му блесне фосфорът – а и на вас да ви светне.  Сетне се оставя гол-голеничък в алпака тавата, че да...

Когато вън завя и зафуча
и преспи се натрупаха в гората,
наместо край морето да стърча,

           Купих си кола. И не просто кола, а нов москвич на старо. Седма ръка. Обаче запазен. Хищен отпред. Секси отзад. Господи, каква кола! Некви сто трийсе и шест хиляди километра. А не милион сто трийсе и шест. Без основен ремонт...

Представи си, че имам рожден ден ­ и съм наредил
                                              Господ да оплеви нивата ми, 
да изтръгне пълзящия троскот,

Защото хвърлях цял живот калъч,
а зарчето се шмугна под килима,
и мен ще ме прониже слънчев лъч,

Само не ме питай защо цял живот викам подир изоставените си момичета,
защо дишам като парен локомотив срещу стадо ялови крави ­
и носът ми свири като сирена

Заредиха се дните – сякаш сиви кутийки от лего –
аз от сиви кутийки светли къщи редих на брега.
Посивя тетраподът – и морето се кротна под него,

Ако имахме малък балкон над морето, аз щях
да ти казвам – момиче, ела да погледаш морето,
да пилея в косиците твои сребрист воден прах,

По-добре да не идва пролет,
по-добре да не идва жестокият май,
по-добре да ги няма поляните с минзухари и теменужки.

Синьо слънчице – рошаво и бодливо – магарешки трън – то боде,
то не топли – то само лъчите си свива – и отива не знам си къде,
то навярно ни казва – омръзна ми да ви гледам с бодливи лица,