Белобради кози в осланени полета пасат тишини, векове и печал –
мъдри са – клатят глави – не им пасва нахлуването на зимата.
Още ден, още два дни – небесата ще се въргалят, сринати в рядка кал.

Прибери си дръвцата на сухец – по черешово време – на навес,
да издъхнат мъзгите – вече зима ти иде – и не пита с какво –
пита как ще се грееш – на дъх, на душица ли – ледник възглаве,

В жълти пясъци, в бели води бягат светлите, черните, жълти и потни мъже.
Те са много щастливи, че бягат – те бягат – и кой ли тъй яко ги гони?
Не жена ли-галактика ги зове? – те й носят яйцата на стареца Фаберже – н...

Защото свикнах да рисувам с въглени изнервената си глава
под дрезгавия блясък на светкавици,
сега се разпродавам на автопортрети –

Непоносимо е да си
така далече – и заключена,
кварталът да се огласи

Защо не продавам фъстъци на някоя спирка.
Да търкам с парцала витрините, щом завали.
Да къртя асфалта със хилти, лопата и кирка.

Посинях, посивях –
сякаш къртя не спомен, а чеп –
мигам в дрипите сняг на парцали.

ПЕСЕН ЗА СОЛЕНАТА СВОБОДА
Не вятър – биволи мучат.
Небетата над мене скърцат.

Ще взема да ти подредя на дълъг наниз
слънцата, след които съм потъвал зад келявите есенни баири,
и облаците, под чиито тежки вимета увисваха светкавиците-смоци, 

Да можех, със последния си дъх
върху обледенените прозорци на живота си
бих ти рисувал бездните, в които

...да бях поне бъчонка с динамит, че да се пръсна –
и всичко да се да се свърши изведнъж.
Да бях поне изгледан кинескоп, че да ме срита с разпраните си маратонки боклукчията –

В рой снежинки – омая – тя пътува в трамвая,
тя ще слезе на спирка „Редут” –
Белослатински май че – ех, че умно трамвайче! –