Аз тъпча облаците във торби – и ти ги влача,
пустинна роза, кремък ми е слъзната жлеза,
и капката, която пи от моята брада, не е сълза –

Тя беше за мене Жената река – естуар,
тя беше за мене Жената – разклонена делта,
тя беше росата, запряла със кротост пожар,

Ще ме вееш на тихи и светли постели –
мръзнах пътища зимни към теб,
искам да падна на твоите пазвици бели,

Ще идем ли нейде, където е тихо, тревисто и пусто?
Където безплътни, сънливи, се стелят добри ветрове?
И никой от тях не говори за своето светло изкуство?

Ей това ми редиха щъркелите,
както летяха към нищото –
врачаница ли на пътя зърна,

Из Горнокулските санджаци
и Видинските каази,
през есенните треволяци

Аз съм момчето, което ти пее на пустите брегове.
Аз съм мъжът, който – разгърден – насреща ти тича.
Тичам ти вече хилядолетия, мила, пея ти с ветрове.

Ако ти ми беше момиче, нямаше да се оженя за тебе,
щото ти щеше по цял ден да си ловиш пеперуди,
да обикаляш полянките, да се катериш по острите хребети

Лесно е да те обичам тук –
както ходиш по улиците и както спиш.
Искам да те обичам и там – нейде из Рая, в отвъдното.

Ще те разгръщам, моя прерия от обич – ще те нагъвам с леки ветрове,
ще дигна хълмовете ти, ще мина в теб с табуните си необяздени мустанги,
косите ти ще ги разлистя, на треви ще ги навия – огъната под мен одве –

Защото над морето няма мост,
освен изгърбените към Сахара птици,
аз ще заспя до някой трафопост,

Ти не дойде – ти просто ме отнесе –
вихрулка от небесната любов,
ти мина – шемет – в късната ми песен