Призори гората си доспива
като плаха утринна сърна.
Светлината шава колеблива

Дали в иглу, или вигвам,
дали в палат, или в колибка,
аз някой ден ще ти се дам –

Никой няма да разбере,
подарих ти шепа от песъчинките на Сахара и Атакама –
тури си ги при стотинките в портмонето,

Някога, когато бъдеш моя, ще ти подаря седем бели зимни рози,
сигурно ще бъдеш много хубава в този миг –
ще ти се прииска да ме целунеш,

Лятното слънце се срина зад рида –
скри се зад девет – в десети земи.
Аз си отидох – и ти си отиде.

Ако помислиш, че съм луд,
ако решиш, че съм за рая,
ще си направя тоя труд –

Моля те, речи ми, че светът
просто не е истина без тебе.
Че Живот и Истина и Път

… помисли си за мен нещо хубаво, докато вдяваш конеца,
по-дълъг от опашката на Халеевата комета,
помисли си, че искам, стоплен от твоите пръсти, да мина през раните на света,

В матриархата е било рахат.
Мъжете бяхме много рахатлии.
Започвахме с ракийца на обяд.

Телеграми не пиша – предпочитам да пиша поеми,
ще се гръмна от яд че ми свърши проклетият лист –
ще се пръсна на лави, на взривни вълни,

Мое огънче светло, ноемврийска светулчице моя,
ти не може да знаеш, че в моята ледна гора
аз ти пиша на белия сняг, че без теб ще умра.

Сякаш мъртвите шепнат – сипе вятърът сухи листа.
И душата ми сякаш от голите клони ти кима.
Прекоси листопада – и влез подир мен в есента.