Ако вече пътуваш с трамвая,
ще ли видиш – безцелно се мая,
влизам в подлеза, пия кафе,

Понякога ти пиша с дълъг дъх
по мръсните стъкла на автобусите,
като че ли катеря връх след връх –

Ако с теб избягаме в Аляска,
нейде на Азорите, в Тасман,
ще ти бъда шемет, стих и ласка,

Да намерим квартира –
може нейде на завет из лунните кратери,
аз ще ида на Марс за бира,

Телефонът мълчи в будна кома.
Като риба на сухо мълчи.
Тишина – сякаш тежка фадрома –

Хубаво ти е полето – и е сребърен мокрият кон призори,
остави го да тръпне, да се гънат стремглавите хълбоци,
ние можем да бъдем още миг влюбени и безкрайно добри,

Ти речи ми – момче, пак къде те влече,
после питай защо – ще ти кажа,
там – където отивам – не пее врабче,

Какво пък, нека бъде самота.
Да висне тежка зима помежду ни.
Ще шепна с вкочанясали уста

Понякога сънувам детелини
със четири опадали листа.
Аз се завръщам в детските години

Аз те виждам в трамвайната тапа – из бетонните джунгли животът забива пети.  
И плющят ти вселенските потреси през кордони от страх, суета и милиции.
Едно светло момиче пътува към мен – и Путин пътува, но в небето птица ле...

Какво чудовище мога да съм ти аз, Жена,
като имам ранена, изхлузваща се от моето тяло, броня,
и съм се залутал в най-тъмните ти пещери,

Момичето, което спи до мен,
навярно си сънува нещо хубаво –
сърна в гори, съгледала елен,