В съня ми скърцат тръшнати врати.
Затворени прозорци в мен немеят.
Угасвам във вселенски самоти –

Защо те няма никъде, защо?
Защо и ти от моя ден замина?
И върху мен се свлече току-що

Колко тихо мълвиш натъпканите си с обичлив амонит думи
и ти се иска да се разкриеш цялата,
тъй девойка се къпе в тилилейски реки – късо, с плашливо оглеждане –

Поисках да бъда кестенче в тайното ти чекмедже,
ножица в шевната ти машина – да ме вадиш на светло,
когато поискаш да клъцнеш есенен ден в календара или върбова клонка,

Понякога те докосвам насън, понеже не мога наяве –
                                                                      и не знаеш колко боли.
С камъни от Карпатите е натъпкано тъпото ми възглаве.

Ти си момиче, дошло от Меркурий.
Аз се довях с НЛО от Нептун.
Кротнаха в мене космичните бури –

Ще те изгубя някой ден.
Наистина ще те изгубя –
авлига над полята с лен,

Може ли, докато са още мокри косите ти, да ги разпилея на пазвите си?
Да ги суша с дъховете на суховеите, тръгнали в мен от седми век.
Да те обичам просто, из най-светлите пещери приказки да ти разказвам.

… ще ми се да мисля за теб винаги вулканично красиво и тихо –
и ти да си знаеш – на вълнолома във Варна един тъжен Валери
диша за теб Ниагари от стихове и ти приказва – безспирно момче,

От софийското тото ми се падна в метрото
да се возя с момиче добро –
от Владая в Обеля – до Светата Неделя –

Бях момчето, което ослепя в телескопи
и примъкна в съня си небеса, звезди и слънца –
не сънувах моми, не се съних как следвам в тревите росисти сърни,

Господи,
ще ти разкажа за нея –
тя не ходи – тя носи амфори,