Не те пущам на Бога, няма да мърдаш нийде от мене – защо ти е този метох?
Аз ти нося огниво, прахан – кремъци ще ти чаткам – да ми грееш на свещите.
Не за туй ли вървях планини, не за туй ли в морета се давих &ndash...

Щеш ли да бъдеш капка от тежкия мой ноемврийски дъжд,
щеш ли да те отрия от чело, от шията си с трепереща мъжка длан,
да те гледам – и да те нося на шепата си – нашир и надлъж –

Сън ли бе – на кобилица ведра носеше Илица –
две ведра с три води от геран.
На дъбравени губери тя ми идеше – влюбени

Няма го твоето мило момче.
Няма го лятото с дългите дюни.
Камъни, стволи морето влече.

Сигурно NET-клубчето, от което ми пишеш писма, е пълно с дечица.
Сигурно им се чудиш защо стрелят те – и защо си приказват сами.
Искаш да хлътнеш в монитора – и мисълта ти да литне – Жар-птица,

Нима беше някога, нима беше сребърен сън?
Сънищата са толкова хубави – искам да си ги върна.
Искам да бъде ненаситница пролет за теб – и навън

Нося ти люспа от последния ноемврийски сафрид,
рачешка щипка, протрита нишка от корабното въже,
в синьо шише ти гребнах от прибойната морска пяна –

Ти си извори, изгреви, път из степта,
ти си моето светло начало.
По ятата на птиците стих ти чета –

А сега накъде? Вред са само пустини и тундри,
из които – посечени – вият в несвяст ветрове.
Да достигна до теб, мен ми трябваха седем секунди.

А сега накъде? Вред са само пустини и тундри,
из които – посечени – вият в несвяст ветрове.
Да достигна до теб, мен ми трябваха седем секунди.

Какво съкровище може да бъде мъжка сълза, вятърът в тръните,
песъчинките по крачолите и в маншетите на някое ветровито момче като мен?
Ти още нищо не си чула, нито видяла какво е да си вървиш в пяната,

Някой ден от световния календар аз ще дойда при теб – и ще седна на прага,
ще ти нося цветя, шише вино, чифт чорапи в задния джоб – и световните ветрове,
и на припека с джобната ножка ще си дялкам трески от чепатата пътна ...