Щом вятърът в камъшите задуха,
и гларусите грачат на кавга,
неприложим, печален и заухав –

С девойката, която тананика
на пейката шансон от Азнавур,
направо бяхме лика и прилика! –

Седя и гледам варненския кей.
Морето рие, сякаш е фадрома.
И ти написах името със спрей

... печални есенни полета,
дъждът от векове ръми,
и все тъй няма за поета

Мъглата ли налага бели марли
връз раните на падналия свят,
а ние ровим с кучето ми Чарли

Навярно ти омръзна вече с мен –
писалището, компа, пепелника,
мълчанията мои на кретен,