... дъждът превърна Варна във река – и цяла нощ сънувах бригантини,
при мене хлътна лъхче хладинка от дворчето ми с тежките смокини,
събудих се – предишното момче, надве-натри си сръбнах таратора

... изглежда, снощи вихър е вилнял – събуждам се, и никъде те няма,
обиколих квартал подир квартал, с клисаря бих камбаните на храма,
разпитах леко трезвия сархош, в патрулката разсъних три ченгета:

... и август неусетно се стиши на хълбок в подивялата коприва,
и зайчето наостри в миг уши след лятото – което си отива,
разлюшка се магарешкият трън, от вятъра все още непосечен,

... тъй както светофарът отброява секундите ни с малкия брояч,
тъй си минава глупавата слава, в която аз бях просто минувач,
дори не се надявах да се впиша в нетрайността на градската мълва,

... не вярвам някой ден да съберат туй, що съм го написал, в 200 тома,
а в тях ще бъде целият ми свят – морето, плажът, Варна, вълнолома,
една сребриста люспа от сафрид, полепнала по пръстите ми груби,

Помниш ли, помниш ли тихия плаж,
тихия плаж и скалите крайбрежни?
Ах, бях спасителче с мъничък стаж,

... на път поел с разпъната душа, която знае две – и помни двеста,
започнах все по-често да греша в мълчанията, в думите, във жеста,
тъй нелогичен и несъвместим, дори на стих, с препускащото Време,

Август свлече жежка багреница,
млъкнаха в убийствения пек
косерът – в превитата лозница,

... нали ще свърши всичко изведнъж, и сетне никой няма да ни помни –
нима се помни пролетният дъжд, надвесил над градчето леки стомни,
трептежите на лятната трева, бръмчежът на пчела в чашле на цвете,

... на втори август винаги вали и Варна се размива във пейзажа,
и локвите се раждат със бодли! – ела при мен и ще ти ги покажа,
и пльосва се морето по корем, върти прибоят дрипав кат медузи,

... щом слънцето над голите бърда за сладък сън във залеза се килне,
ще се повечерея през града – самотник! – под къщя дву-трифамилни,
от всяка стая чалга, рап и блус – и жълтият бръмчеж на светофара,