Когато лудият на Варна
на пейката в дъжда седи,
връз мен небето не стоварва

... някой ден ще тръгна към теб 
през парцаливите савани на дъжда, 
обожавам жълтите му дрипи, помъкнали тарги сахарски пясък – 

Тъй както капчицата дъжд 
дълбае камъка от века – 
и го разпуква отведнъж 

... понякога ми се иска да изкадя облаците над света 
с пръстената си луличка – един древен маор, 
гол до кръста, топнал кривите си крака под тръстиковата препаска

... додето гледах гълъба на Пикасо и си растях на воля, 
и се опитвах да го нарисувам върху запотените стъкла на автобусите, 
които ме откарваха все по-далече 

… ако в следващия си живот се преродя в жена, 
ще си ошетам гардероба, килера с ръждясалите си клещи, 
мазата с моторното масло за скапания си форд, 

... ако не си виждала юлски клошар с бяла риза, 
изгладени памучни бермуди екрю, 
който, освен всичко друго, в голямото междучасие