... моите хиляди стихотворения са моите незаконни деца,
никога не се прибират да вечеряме заедно,

 
... все се каня да тръгна бос по Главната варненска улица,
уморена от архитектурни козметики, грандомански амбиции и простащини,

... искам да имам жълто котенце – понякога да съм нежен, 
мисля, че ще ми отива на същността – 
неразплетена вихрулица от листопади и самоти,

... ах, под бялата ми риза 
влиза утринният бриз – 
сякаш свири си каприза

... понякога, когато съм решил да сторя нещичко за мен самия,
си бърша очилата с мокра кърпичка – и си мисля за теб,
представям си как съм намачкал торба стари вестници

 
Сякаш че лятото нейде офейка –
пътник, прехвърлил отсрещния рът,

... което няма никога да видиш, е моята сълза, 
когато бях дете, баща ми забраняваше да плача,
и станах дъжд над страшната пустиня Атакама –

... все още вярвам в приказки за ангели,
които се разхождат покрай нас –
без кътни зъби, дрелки и кучешки резци,

 
... тая нощ ще сънувам статуите на Великденските острови,
които изпращат залезите със самочувствието

 
... аз доживях до възрастта, в която
мълчанията страшно ми отиват – като костюмче секънд хенд,

 
... посоката на болките е винаги на юг от кривото ти гърло,
на педя север от твоя, хвърлен преди дванайсет петилетки, пъп –

 
... не знам дали не е налудничаво и доколко е нормално,
наместо да си щракна селфи с разкапания си смартфон от миналия век,