Дълго те дирих – на изток и запад.
Следвах те с птици на север – и юг.
Пътища бих – беше пътят ми грапав.

Закроти ме на скут – завърти ме на тръгнали лави,
не ме пускай – ще се срина – и на магмите твои изтлял,
аз ще зная защо Бог ме прати при теб – да се слави,

Когато всичко свърши в миг
и щом вратите тя затвори,
ще бъде страшен твоят вик

Защото невъзможно те обичам –
обичам те на нерв,
опънат вик,

Ще дойде ден, когато аз и ти
в небето ще се взираме с надежда –
умира ли човек – или лети

... и го няма момичето – нейде далеч отлетя –
и авлига ли беше, врабче ли, аз вече не помня,
и стърча нелогичен, стискам с яд целофана с цветя,

Синът на зимата живее в мен. Синът на зимата се смее с цяло гърло,
синът на зимата през зъби с бодливите слънца не преговаря!
В увисналите ми небета се стелят гарвани –

Не утро като утро, а бръснич
в зеницата на хоризонта сънен.
И питам се – къде отива, пич,

Поисках да бъда кестенче в тайното ти чекмедже,
ножица в шевната ти машина – да ме вадиш на светло,
когато поискаш да клъцнеш есенен ден в календара или върбова клонка,

          Бях свикнал с мисълта, че хората, нещата от живота и светът, в който живеем, са непроменими. Че баща ми и майка ми ще са винаги хубави, млади и здрави, че поне, ако не на 20, ще са все на 35-40 години. Че и аз няма да плъзгам г...

Тъй както в дънните навеи
се спускат рибите с години
и хълта орда ветровеи

Понякога ми се иска да съм твой невзрачен съсед,
да ти звънна за олио, да ти кажа брашънцето ми свърши,
да усещам как ходиш на пръсти отвъд панелния плет,