... не станах учен с умните глави, растях из Чичо-Томови колиби,
пях със щурчето в летните треви или хвърчах с летящите си риби,

... защото сме самотници, защото – разплакани, душите ви чета –
човек е капка дъжд върху стъклото, което ни дели от Вечността,
надежди – рой, и срутени илюзии, приятели, зарязани сред път,

... дали защото, казано в прав текст, взе старостта със мен да се гъбарка, 
не пия вече биричка след секс, спрях да въртя и кросчета през парка, 
не плувам вече четири по сто делфин и бруст за скорост – във басейна, 

... не съм замесен от вода и кал в корито на рождената си дата,
в родилното – когато ме видял, и докторът се хванал за главата, 
пищели медицинските сестри! – настанала ужасна суматоха, 

... по всяка вероятност, съм пропуснал докрай да изживея всеки миг – 
да дремна с котарачето на пруста, с врабчето да чирикна „Чик-чирик!”, 
да набера лайкучка върху хълма, торбе с коприва – за котле чорба, 

... защото пролетта върви към мен, девойка сиротинчица – тъй плаха, 
ще си я взема вкъщи някой ден – да грейне в миг самотната ми стряха, 
в добрите лястовичи ветрове край мен да вейне роклица в квартала, 

... в парцелите с пълзящата трева, където и баща ми спи от лани, 
на камъка му прислонил глава, говорим си под грачещите врани, 
аз казвам – този свят е оглупял, не съжалявай, тате! – че те няма, 

... понякога се вглеждам в Онзи свят, във който предстои ми да отида,
представям си, че съм пчелица в цвят, или ръбато бисерче във мида,
лист от примряла есенна липа – душа и дъх стишила кротко в ствола,