Аз съм баща на хиляда илюзии.
Зъзна – сираче! – във всяка от тях.
Дните се нижат – денят се тътрузи.

Отдавна минах мъжкия си юни.
Отвъд проводих хиляди слънца.
Събирам днес за зимата горуни.

Денят ми беше шапка на тояга –
погледнато отгоре, беше лек.
Ще си допия бирата и лягам

 „ ... и никой, ама абсолютно никой не ще знае какво друго
      те очаква, освен безнадеждните дрипи на старостта.”
                                                                                     Дж. Керуак

Сабахлен Мурджо леко ме нервира.
Погледна ме – направо жив човек!
И каза: – Пич, я дай да пием бира! –

Момичето с три четвърти чорапки
през локвата прецапа отведнъж.
А аз го гледах в мрежата от капки 

Морето се потяга за война –
не зная кой ще бъде победител.
Стърча пред вълноломната стена –

Поезията – страшното ми бреме.
Жена – залутан силует в мъгла.
Тя никога не идва тъй навреме –

На заник слънце връщам се дома.
Сакъзчето на мама ще полея.
Лула тютюн под старата асма,

Не знам защо са клечките за зъби.
Три дни – ни лук мирисал, нито ял –
ще ида днес с торбичката за гъби

Облякох си кенарената риза.
Брадата си пригладих с брилянтин.
И – ей ме, на! – на Главната излизам,

Понеже като мъж съм готин пич,
пък и, нали съм стар боклук от Варна,
вместо да пийвам с кеф на теферич! –