Аз бих прегризал хоризонта като дебело корабно въже,
на бос крак бих прегазил блатата с крокодилите край Нил,
като пребито псе бих чакал лятото на твоето замръзнало чердже,

Не ме оставяй сам.
За нищо на света не ме оставяй сам.
Нали ме знаеш колко съм загубен?

Девойките, с които бях момче,
навярно се смириха. Побеляха.
А как им чуруликах аз… Врабче!

Толкова ли е трудно да ми кажеш, че съм ти нужен като календарче,
което да ти напомня, че си Жена, че си Господи, толкова хубава –
от ръбчетата на ноктите – до последната своя извивка,

Поискай – и ще ти откъртя
                                          с опустошените си нокти
                                                       парче от покрива

Когато тръгнеш някой ден –
и се изгубиш в листопада,
мисли за мен. Мисли за мен,

Когато веселият дъжд
на куц крак скача по асфалта
и аз, макар солиден мъж,

Щом листопадът в моите гори
с безплътните си дрипи те погали,
до някое дърво за миг поспри

Ти сигурно си ме измислила
във някой час на скука,
докато гледаш как в дъжда

Страшно е, мила. Страшно е –
аз съм вятърът в зимна гора,
който си пише домашното

Няма къде да отида, любима.
Няма къде да отида.
Мит са Карибите. Слух е Проксима.

Живея в облаци, които ти изпращам.
Помилва ли те дъжд, това съм аз.
Аз вече съм дърво. Поляна с мащерка.