Може би някое светло момче се моли от мен по красиво за тебе –
измисля ти Лизимахови пещери, пали ти степните треволяци,
в края на дългия плаж – там никой не мете и вълните си къртят хребетите,

Аз не паднах във битки, в стихии.
Не лежах по затвори и в плен.
С кървав нож не затъкнах кания.

Когато те няма, когато си много далече,
когато е време за вино, тютюн и мъже,
когато градът си нахлузва кондомите вечер

Ще се побъркам някой ден.
Наистина ще се побъркам.
И в мозъка ми просветлен

Кажи какво е да си хубава, когато сняг над теб вали?
И да вървиш по бели губери – Жена с отвеяни поли?
Да стъпваш из гори, в дъбравите – самата ти вихрулка сняг.

Не мечтая злато, куп пари,
почести, награди по заслуги.
Аз те искам – в сипнати зари

Не падам в потрес и покруса – към мен се друсаш с автобуса,
аз гледам пак косица руса, очи – ситнеж из небеса,
и със душица благодарна те чакам в центъра на Варна –

Утро, мила – и нежно е то.
Все по-рядко то иде за песен.
Аз съм есенен лист, току-що

За какво са ти бели дворци, Тадж Махали, не щеш ли колибка?
На бездънни дудуци да ти свирят мистралите и мелтемите с дни?
А пък аз да изляза в морето със моята лодка за Златната рибка –

Ненаситен и див,
аз към теб не вървях през поляни с цветя и в гори –
сякох джунгли, пустини, вих мелтеми и диплих мистрали.

Разхубави се времето – и ти
започна все по-често да ми бягаш –
дали в реката с пламнали пети,

Оцелях в челен удар с торнадо.
И цунами без жалост ме би.
Всичко вече ти взех. И ти дадох.