и търсех от Граала писмен знак,

осъмвах в сянката на ешафода,

под който ми порастна вълчи врат.

Едва ли някой воя ще запомни,

от думите ми във простора див –

по пътя ме преследваха безродници

и страстно триха ситния ми шрифт.

Без глутница, без гръб в гърба опрян,

вълкът е единак дори на сън –

от кръст белязан в сивата мъгла,

с графита на оловния куршум.

Стихът на волния е дрезгав рев,

в пространства от измами и поквара –

да падам се научих от дете,

да губя, но да оцелявам.

И под Луната съм умирал често,

изпитвайки към себе си вина –

да изоставяш тялото е грешно,

за туй оглозган пак ще продължа.

Но някога, на нощите към края,

след хайки във ефирния Балкан,

ловците кожата ми ще ощавят,

за да изпънат вълчи барабан.

С курбан и песни празник ще гърми,

неравноделно ще звучат фанфари...

Ала навред на мърша ще смърди,