... не зная кой е турил две кафета 
на стълбите пред стария хотел, 
оставил ми е своята пурета, 
запалката дори не си е взел, 
посоките на тоя свят завързал 
в адресна карта, PIN-код, ЕГН, 
във дрипавия октомврийски въздух 
да беше ме изчакал миг поне? – 
направил си е слънчевите бани, 
изял е снощи три крилца на грил – 
хотелската чистачка – леля Ани, 
ми каза, че ще дойде през април, 
един случайник – гостенин на Варна, 
отпрашил нейде с първото такси, 
и аз сега – с душица благодарна, 
кому да кажа своето: – Мерси? 
И сладко вдишвам черната пурета 
с дъх на Малдиви, Бали, Санта Фе...

Сполай ти, пич!... Ти Седемте небета
за мен отвори с чашката кафе. 

Е, Валери, радвам се, че си върна доброто настроение и то по един великолепен начин.
И на мен ми стана едно ведро на душата... Сякаш и аз опънах от пуретата на този тайнствен господин. Но защо господин? Нямаше ли червило по филтъра, запалката не беше ли с дамски дизайн?
Жив и здрав!
Чичо ти Пепи

Леля Ани, чистачката, всичко вижда, Чичо Пепи, не е била госпожица.
Иначе щях франко Калофер да ти я пратя с дневния влак! :-))))))
Чу

Нема такава поезия!

Е, както виждаш, има! :-))))))))))))))))
За кеф на копуците и копучките.
Благодаря.
Чу