Разпъвано между сълза и смях,
(една гора пердах до днес ли ядох?) –
и аз най-сетне, Боже, доживях
да се превърна в старче белобрадо,
загърбил слава, почести, войни
и лаврите на чело и на шепа,
да си чета приспивни новини
от вчерашните вестници на РЕП-а,
на пейката – съвсем изнемощял,
да гледам как животът си замира, 
и – нито лук мирисал, нито ял,
допива изветрялата ми бира,
децата да ми казват: – Ей, дъртак,
я отмести се малко, че да седнем! –
и да потъват в погледа ми благ
на каталясал от мечти вълшебник,
и да си казвам: – Боже, помози?
Дано на спирката догоня рейса! –
и да се чудя как не ме мързи
да ви изпращам стихчета във Фейса,
все тъй убийствен в присмеха си лек,
аз слънчицето свое да провождам...

И утре да съм спомен за човек,
чиято сянка беше невъзможна.

    

"И утре да съм спомен за човек,
чиято сянка беше невъзможна."

Мъча се да си представя ту човека, ту сянката му. Не бях чувал за невъзможна сянка, но на теб ти приляга. И така:
Поетът (И то не какъв да е!) е със сянка на Чудовище...
Или:
Чудовището (Много приятно на вид!) е със сянка на Поет...
Става ли или да продължа да си бъхтам главата какъв ще да е този "спомен за човек,
чиято сянка беше невъзможна" ?
Поздрави от озадачения П и е р

Става всякак, Пиер, аз нивга не обяснявам стиховете си, но днес ще го сторя заради теб. Невъзможа е сянката, защото идваме изневиделица, за малко сме тук - и си тръгваме, и от нас дори сянка не остава. Виж, надеждата ми е, че поне една добра дума ще ни изпроводи.
Чу