То никога не бе крещяло: – Мамо!

Разкъсваха очетата му мрака,

когато пред дома ми – глухонямо –

едно дете дойде да ме сурвака.

Какъв късмет – страхливо аз си казах.

Обърнах му гърба си – да ме удря.

Камшиците на дряна ме полазиха,

а после заплющяха като луди.

Наместо думи – чух едно ръмжене.

Навярно пожелание за здраве.

Отде дойде това дете при мене,

когато всички други ме забравиха?

Сега и чаша вино да му сипя,

порязаница хляб да му отрежа,

навярно върху нея ще изхлипа,

ще му горчи изпросената нежност.

Заврях ръка във топлото му рамо.

В торбичката му пуснах някой орех...

Детето си отиде – глухонямо.

И цяла зима аз не проговорих.