Блажен съм – пих от твоите води.
Сега прави със мен каквото искаш.
Убий ме – и отново ме роди.

Върви през сеновалите, момче!
В сеното чака твоето момиче –
то пее с глас на пролетно врабче,

Не знам как да нарека това. Може би вие ще успеете.  Аз нямам думи.
Ето го - лично съобщение от блогър, когото не познавам:
МНОГО ЯСНО, що си тук! (ново)

Насищай движението със себе си, Жена благодатна,
изпълвай въздуха с ароматите си на непосещавани пещери.
Нека погледът ти гори и есента ти да бъде златна –

Защо съм тук?
Наистина не знам.
Бетонен стълб

Вятър мигом се обръща,
спящата вода лети.
Облакът си няма къща

Защо си нямам във килера
резервен някой друг живот?
Да кажем – век, епоха, ера

Страх ме е, мила, че никога вече
няма над мене да грейне звезда.
Моето време отдавна изтече –

Понякога заставам на брега и викам името ти – късо като вик на гларус,
така съм сигурен, че птиците ще разнесат
                                                          взривените в гърдите ми мълчания.

… а когато ми чезнеш, във ушите ми тъпан думти,
канари ми се сриват и в гръдта ми изригват вулкани,
и животът ми плюе на подбитите свои пети – 

… и тъй – все се чудя докъде ни докара този проклет Интернет –
ти ме търсиш където ме няма, аз те търся където не си –
и се щурам несвестен между има и няма – лягам в три, ставам в пет,

Аз ще сляза в руслата на твоите девет води –
полюлей ме из тях – из безкрайните дънни навеи.
Ако Господ даде – ще се срина на твойте гърди,